— Не го мислех. Бебче, не мислех нищо от онова, което ти наговорих. Моля те, прости ми.
Това беше всичко, което тя искаше. Той стоеше до нея, гърдите му се притискаха към гърба й, ръцете му се обвиха около талията й.
— Прощавам ти. Надявам се, че занапред ще бъдеш по-мил с мен.
Главата му се склони напред и се сгуши във врата й.
— Толкова съжалявам, че те изплаших.
Кутрето се нуждаеше от внимание. Тя се намръщи. Бран трябваше да престане да мисли по този начин за себе си.
— Добре съм, но си наясно, че по някое време ще трябва да поговорим, нали?
Бран се скова.
— А ако не мога?
— Не знам. — Карли не бе сигурна дали можеше да има продължителна връзка с мъж, който не желаеше да говори с нея за важните неща. Винаги трябваше да бъде нащрек, винаги разтревожена, че той може отново да експлодира.
Той се дръпна назад и тя чу стърженето на стола по пода.
— Миналата нощ мислех да се върна в Остин. Не смятам, че мога да го направя. Близостта й ме притеснява.
Хей, той говореше за нещо. Не точно за това искаше да говорят, но внезапно й се стори като пробив. Карли извади бекона и го остави да се отцеди няколко минути от мазнината.
— За близостта с Патриша ли говориш? Това ли те притеснява?
— Да.
Една дума. Трябваше да му я измъкне с ченгел. Остави чинията пред него. Миналата нощ, когато Бран бе заспал, Карли бе решила, че той се нуждае от нормален живот. Имаше нужда от обикновено ежедневие. Той намираше успокоение и комфорт, ако знаеше какво следва. Сигурна бе, че дори в годините на зрелост в живота му е имало голям хаос. Дрю е прекарвал времето си, изграждайки компанията, а след това Бран е започнал работа там. Дълги часове. Той е имал нужда от домашен уют. Нейното кутре трябваше да бъде опитомено.
Един ден щеше да каже на Иън Тагарт какъв негодник е, задето й посади тази мисъл в главата. Сега изглежда не можеше да си я избие.
— Искаш ли препечена филийка?
Погледна я предпазливо, сякаш тя всеки миг щеше да го изрита.
— Разбира се.
— Имам и конфитюр от кайсии.
— Аз обичам от грозде. — Изрече го нацупено, сетне поклати глава. — И от кайсии става.
Сърцето й се сви. Бран за пръв път й казваше какво обича. Прекарал беше целия си живот да се съгласява, да приема това, което е на разположение, което е било по-лесно. Карли преглътна с усилие напиращите сълзи.
— Добрата новина е, че имам и конфитюр от грозде. — Извърна се, за да не забележи той, че едва сдържа сълзите си. — Ще се увериш, че имам всякакви конфитюри и желета. Някои съм ги приготвила лично. От време на време ни канят във ферми, където отглеждат плодове, и се случва да се прибирам у дома със страхотни сладка.
— Мога да ям и конфитюр от кайсии — отрони той тихо.
Карли сложи пред него бурканчето с конфитюр от грозде.
Колко пъти в живота си се е примирявал с това, което са му предлагали, защото е бил в положение, когато нуждите и желанията му не са имали значение? Неговата безкористност беше част от чара му, но в същото време и част от проблемите му. Тя сложи ръка върху главата му.
— Знам, че можеш, но обичам да ти давам това, което обичаш. Това ме кара да се чувствам добре, затова, моля те, ще опиташ ли моя конфитюр от грозде?
— Добре. — Отново прозвуча предпазливо, сякаш всяка нейна дума беше капан.
Всяко нещо по реда си.
— А сега трябва да приготвя яйцата. Винаги ядеш това, което аз ям. Бих искала да знам как обичаш яйцата, Бран. Моля те не спори с мен. Искам да знам.
— Обичам ги на очи, с рохкав жълтък.
През повечето време Карли ги приготвяше бъркани, защото почти винаги й беше все едно. Не беше трудно да се нагоди към него и да изпълни желанието му. Струваше й се, че никой не се бе нагаждал към Бран или по-скоро го бяха правили погрешно. Дрю се примиряваше с тъмната страна на най-малкия си брат, защото смяташе, че той е виновен за съществуването й. Време беше да види дали задоволяването на ежедневните му нужди щеше да го направи по-склонен да се разкрие.
Или тя просто се заблуждаваше, мислейки си, че ако се грижи за един мъж, той толкова силно щеше да се нуждае от нея, че да се откаже от твърдото решение да пази тайните си.
Карли счупи яйцата. Така или иначе, времето им заедно беше ограничено.
— Конфитюрът е вкусен — рече той и се облегна на стола.
— Радвам се. — Може би трябваше да му покаже, че е добре да говори за това, да се открие пред нея, защото е подходящата жена.
Поне се молеше да е такава. Възнамеряваше да положи усилия, за да открие дали е вярно.
— Какво те притеснява у Патриша? Какво се случи вчера? — Карли подходи отдалеч към проблема, гласът й бе спокоен, сякаш обсъждаха времето.