Тя се сгуши още по-близо до него.
— Чувствам се страхотно.
В началото тя беше толкова непреклонна, че Бран като че ли се нуждаеше от нещо повече от физически знак, който да му подскаже, че Карли е готова да прекрачи границата на приятелството.
И той искаше това, нали?
Беше толкова внимателен с нея, толкова галантен. Не означаваше ли това, че я желае? Когато я бе целунал, бе усетила, че той иска да бъде с нея. А той често я целуваше. Целуваше я, когато изглеждаше редно.
Дали това означаваше, че той го прави, когато бе нужно, заради прикритието?
— Аз самият спах отлично — рече той с възхитително дрезгав глас. — Това е изненадващо. Обикновено сънят ми е ужасен. — Бран се размърда, обърна се на една страна, но я притегли към себе си. Беше толкова интимен жест на сумрачната утринна светлина, телата им така притиснати едно до друго. — Наистина ли си добре? Лекарят каза, че ден или два ще се чувстваш уморена. Затова те доведох тук, по-далеч от изкушенията на работата.
Карли определено не се чувстваше уморена. Тялото й бе като наелектризирано. Младата жена вдигна лице към него. Той бе забулен в сенките, тъй като щорите бяха спуснати, а лампите изгасени, но Карли различаваше очертанията на устните му.
— Добре съм, Бран. Чувствам се прекрасно.
Ръката му погали косата й.
— Радвам се, но въпреки това ще си почиваш. Никакви телефонни обаждания. Никаква работа. Искам днес най-вече да лежиш край басейна или може би, ако се чувстваш добре, да се разходим по плажа. Но аз ще дойда с теб.
Отнасяше се с нея като с инвалид. Не това впечатление искаше да създаде тя. Време беше за действие. Карли се надигна и докосна устните му със своите.
— Чувствам се изпълнена с енергия. Макар че нямам нищо против да остана още няколко часа в леглото.
Той отскочи назад, сякаш го бе опарила. Изтърколи се от леглото и седна.
— Идеята не е добра. Имам предвид за теб. Трябва да почиваш. Аз имам да свърша куп неща.
Е, това отговори на въпроса й. Може би той не се бе държал като джентълмен само заради нея. Бран бе прекарал цяла седмица в дома й и беше безупречен гостенин. Карли бе помислила, че просто не желае да я пришпорва, че я оставя тя да наложи темпото. Може би това е било подходящ начин да я контролира. Сега, след като вече си бяха осигурили охраната на „Кейн Корпорейшън“, той вече нямаше нужда да я контролира.
— Искаш ли кафе? — попита Бран, стана и посегна към панталона си. — Мога да ти донеса една чаша. Освен ако не смяташ още да поспиш. Прекара дълга нощ.
Слава Богу, че в стаята беше тъмно и той не можеше да види пламналото й от срам лице. Тя придърпа завивките до брадичката си. Предишната нощ се бе почувствала малко безсрамна да си легне само по бикини и прекалено тясно потниче. Беше решила, че може да влезе в ролята на съблазнителка.
Сега осъзна, че навярно е изглеждала смешна и беше дълбоко благодарна, че той не бе видял оскъдното й облекло.
— Не. Няма нужда.
— Чаша вода или сок? Не съм сигурен какво имаме, но ще намеря нещо, а после ще се погрижа за закуската. — Бран вдигна ципа на панталона си, без да я поглежда.
— Казах, че нямам нужда от нищо. Искам само да си отида у дома. Там мога да си почивам не по-зле, отколкото тук. Вероятно дори по-добре, защото се нуждая от известно усамотение. — И време да се справи с това ново развитие на нещата. Дали той си е мислил, че тя няма да се поддаде? Че спокойно може да флиртува, както му харесва, защото тя никога няма да го приеме насериозно? Някои мъже се отнасяха по този начин с нея. Гледаха на нея като на безполово и безопасно същество.
Разбира се, онези мъже обикновено ограничаваха флиртуването до подмятания и закачки, без физическа близост. Те не я бяха целували, сякаш не можеха да дишат без нея. Не я натикваха в малки стаички, където не можеха да отлепят ръце от нея.
Но явно всичко е било само преструвка и сега, когато тя беше вече в играта, той очевидно бе вън. Време беше да предприеме всички важни стъпки и да преосмисли плановете си за днес.
Бран се обърна.
— Вече ти казах, че няколко дни ще останеш тук. Ще си по-склонна да си почиваш, ако си по-далеч от офиса.