От Сейнт Луис продължиха на изток, прехвърлиха се на друг влак в Луисвил и Питсбърг и накрая пристигнаха на Юниън Стейшън във Вашингтон на 17 юни вечерта. Двумесечният стаж на Стела в издателство за учебна литература започваше следващия понеделник и тя трябваше да си намери евтина квартира.
Джоуел щеше да възобнови своя нередовен и неплатен летен стаж в кантората на Уилбанкс, когато се върнеше в Клантън. Не изгаряше от желание да работи там. Беше се преситил от правото и от следването и мислеше да прекъсне за една-две години. Искаше да потърси приключения на запад, където можеше да се скрие от всички гадости, с които се занимаваше. Защо няколко месеца да не лови пъстърва в плитки планински реки, вместо да седи на скучните занятия, да пътува с колата до „Уитфийлд“ за поредното потискащо посещение, да се тревожи за адвокатските машинации, които Бърч Дънлап щеше да поднесе, или да се отбива в розовата къща да държи ръката на Флори на фона на оглушителна оперна музика?
Нямаше много пари, затова си купи билет във втора класа за Мемфис. Седеше на високо столче в бар на Юниън Стейшън и пиеше бира, когато тя мина покрай него. Къса черна коса, тъмни очи, съвършени черти, може би двайсетгодишна. Беше ослепителна и не само той го забеляза. Висока, слаба, стройна. Когато я изгуби от поглед, Джоуел отново насочи вниманието си към бирата и проблемите си, неспособен да повярва, че току-що се е отказал от билет в първа класа, защото се тревожи за пари.
Пресуши чашата си, запъти се към перона и я видя отново. Приближи се с надеждата тя да пътува с неговия влак. Така се оказа. Той забеляза как няколко мъже я оглеждат. Качи се след нея и успя да седне на съседното място. Без да й обръща внимание, разгърна списание и забоде нос в него. Лактите им почти се допираха и той я огледа крадешком, когато влакът потегли рязко. Имаше нещо екзотично в произхода й и резултатът беше изумителен. Джоуел за пръв път виждаше толкова красиво лице. Тя четеше книга с меки корици и се държеше, като че ли е сама във влака. Той допусна, че е защитна реакция. Сигурно мъжете започваха да я преследват още щом прекрачеше прага на дома си.
Когато излязоха от Вашингтон и стана по-топло, Джоуел се изправи и свали якето си. Тя вдигна очи. Той се усмихна, тя не. Джоуел седна и попита:
— Закъде пътувате?
Последва усмивка, от която коленете му омекнаха.
— За Джаксън.
На юг имаше няколко места с това име и, за късмет, всички бяха поне на хиляда и петстотин километра разстояние. Ако извадеше късмет, щеше да седи до нея с часове.
— В Мисисипи ли?
— Да.
— Познавам това място. От там ли сте?
— Не, от Билокси съм, но ще остана една-две нощи в Джаксън.
Мек и топъл глас, акцент от Южното крайбрежие. За останалите части на Мисисипи крайбрежието беше друг свят. Силно католическо, с италианско, испанско, креолско, индианско и африканско влияние, то беше място, където се смесваха култури и където живееха много италианци, югославяни, ливанци, китайци и както винаги, ирландци.
— Харесвам Джаксън — каза той, макар да беше вярно само отчасти, но беше негов ред да каже нещо.
— Не е лош — съгласи се тя. Беше свалила романа — недвусмислен знак, че й се говори с него. — Къде ходите, когато сте там?
В близката лудница, защото майка ми е затворена в нея. Щеше да й каже малкото си име, но не и фамилията. Това пък беше неговата защитна реакция.
— Има една тайна кръчма зад хотел „Хайделберг“, която много ми харесва. Аз съм Джоуел.
— Аз съм Мери Ан. Малуф.
— Откъде е това име?
— Баща ми е ливанец, а майка ми е ирландка.
— И доминантните гени печелят. Красива си.
Джоуел не можеше да повярва, че го е казал. Ама че глупак!
Тя отново се усмихна и сърцето му спря.
— Закъде пътуваш? — попита го.
— Ще сляза в Мемфис. — Или ще се возя на този влак до Марс и обратно, ако останеш тук. — Отивам в Оксфорд. Следвам право в Университета на Мисисипи.
Една от причините да остане да следва право беше, че момичетата обичаха да си приказват с млади мъже, които се канят да станат адвокати. Като първокурсник Джоуел бързо беше усвоил този номер и го използваше винаги когато е уместно.
— Откога следваш там? — попита тя.
— Ще бъда във втори курс.
— Не съм те виждала.
— Къде?
— В кампуса. И аз ще бъда във втори курс право наесен.
В университета имаше четири хиляди студенти и само петнайсет процента бяха жени. Как не я беше забелязал? Джоуел се усмихна и каза:
— Светът е малък. А студентите по право се надушват.
Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е близо до нея не само през следващите десет часа, но и през следващите няколко месеца в кампуса. За един кратък миг имаше повод да се усмихне.
— Какво те отведе във Вашингтон? — попита тя.
— Помагах на сестра ми да се настани, ще работи там през лятото. Ние сме от градче близо до Оксфорд. А теб?
— Бях при годеника си. Работи за една сенатска комисия.
Въодушевлението му внезапно секна. Надяваше се да не се е намръщил, да не е направил гримаса и да не е добил печален вид. Надяваше се да е запазил дружелюбното си изражение и да изглежда изпълнен с разбиране, но едва ли бе успял при такава катастрофа.
— Много хубаво — успя да смотолеви той. — Кога е големият ден?
— Не сме решили. След като завърша. Не бързаме.
След като вероятността за романтика и общо бъдеще отпадна, двамата се разговориха за плановете си до края на лятото, за университета, за Юридическия факултет и какво се надяват да правят, след като завършат. Колкото и прекрасна да беше тя, Джоуел накрая изгуби интерес и заспа.