— Къде?
— В кампуса. И аз ще бъда във втори курс право наесен.
В университета имаше четири хиляди студенти и само петнайсет процента бяха жени. Как не я беше забелязал? Джоуел се усмихна и каза:
— Светът е малък. А студентите по право се надушват.
Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е близо до нея не само през следващите десет часа, но и през следващите няколко месеца в кампуса. За един кратък миг имаше повод да се усмихне.
— Какво те отведе във Вашингтон? — попита тя.
— Помагах на сестра ми да се настани, ще работи там през лятото. Ние сме от градче близо до Оксфорд. А теб?
— Бях при годеника си. Работи за една сенатска комисия.
Въодушевлението му внезапно секна. Надяваше се да не се е намръщил, да не е направил гримаса и да не е добил печален вид. Надяваше се да е запазил дружелюбното си изражение и да изглежда изпълнен с разбиране, но едва ли бе успял при такава катастрофа.
— Много хубаво — успя да смотолеви той. — Кога е големият ден?
— Не сме решили. След като завърша. Не бързаме.
След като вероятността за романтика и общо бъдеще отпадна, двамата се разговориха за плановете си до края на лятото, за университета, за Юридическия факултет и какво се надяват да правят, след като завършат. Колкото и прекрасна да беше тя, Джоуел накрая изгуби интерес и заспа.
43
След като Ръмболд държа делото три месеца, без да каже нито дума, Бърч Дънлап предприе мерки, макар че маневрата му не беше особено резултатна и целеше единствено да злепостави съдията от канцлерския съд. В началото на септември той изпрати молба до Върховния съд на щата да нареди на Ръмболд да издаде присъда до трийсет дни. Правилата не допускаха подобна молба, дори не я споменаваха, и Дънлап го знаеше. В нея той обвиняваше Ръмболд в предубеденост и настояваше съдията да си направи отвод. Обобщаваше свидетелските показания и доказателствата, представени на процеса, продължил броени часове. Прекрасно излагаше законовата страна на нещата, изразяваше се директно и просто и накрая обобщаваше с думите: „Графикът на канцлерския съд не е натоварен. Дори бегъл преглед ще покаже, че заетостта на съдията не е непосилна. Немислимо е толкова мъдър, уважаван и опитен юрист като почитаемия Абът Ръмболд да не може да вземе решение по това дело и да издаде присъда в рамките на няколко дни. Закъснение от три месеца не е справедливо за страните по делото. Отложеното правосъдие е отказ от правосъдие“.
Джон Уилбанкс се възхити на дързостта на Дънлап и оцени замисъла му като блестящ. Върховният съд на Мисисипи щеше да отхвърли молбата му без коментар, но тя щеше да послужи като необичайно предупреждение, че в едно важно дело в окръг Форд вероятно има местни задкулисни игри. Уилбанкс подаде обяснение от една страница, в което напомняше на съда, че процедурните правила не предвиждат такива молби, нито позволяват на адвокатите да създават нови правила по собствено усмотрение.
Върховният съд не обърна внимание на молбата и отказа да я удостои с отговор.
Един месец по-късно старият Ръмболд продължаваше да мълчи и Дънлап подаде нова молба, същата като предишната. Отговорът на Джон Уилбанкс включваше напомняне, че самоволните молби на Дънлап натоварват страните по делото с ненужни служебни такси. Дънлап отвърна на удара. Уилбанкс отговори. Върховният съд на щата изобщо не беше доволен. Ръмболд продължаваше да дреме.
В сряда Джоуел имаше лекции само сутринта и после се прибираше в Клантън. Мариета сготвяше нещо вкусно и двамата с леля Флори обядваха на задната веранда на фона на птичето цвърчене. Земята отвъд птичарника беше засята с памук, а брането щеше да започне скоро, веднага щом се позахлади. Двамата си говореха все едно и също — за Стела, за Лайза и за Юридическия факултет, — но не отваряха дума за съдебните дела и за правните си проблеми. Никога не споменаваха вероятността да изгубят земята.
След дълъг обяд Джоуел се отбиваше вкъщи да види как са Нинева и Еймъс и да се увери, че нищо не се е променило. Не беше. Обикновено се виждаше с Бюфорд да обсъдят памуковата реколта. Накрая отиваше в града, където паркираше на сянка и влизаше в кантората на Уилбанкс да поработи няколко часа. Джон и Ръсел му възлагаха да проучва дела и да пише досиетата им през свободното си време в университета. Късно следобед пийваха по един бърбън на терасата, после Джоуел натоварваше папките в колата си и се връщаше в Оксфорд.
След няколко опита да спи в къщата си той осъзна, че не може. Там беше твърде тихо, самотно и потискащо. Имаше много снимки на семейството от по-щастливи времена и безброй спомени. На стената до бюрото в кабинета висеше голяма снимка на баща му, направена в деня на дипломирането му в „Уест Пойнт“. Джоуел обичаше да я гледа, откакто се помнеше. Сега сърцето му се късаше и той просто не можеше да вдигне очи към нея.