Дванайсет бели мъже. Четирима баптисти, двама методисти, двама петдесетници, един презвитерианец и един от Църквата на Христос. И двама, които твърдяха, че не се числят към никоя църква и най-вероятно ще отидат в ада.
Всички вдигнаха дясната си ръка и се заклеха да изпълнят дълга си, след което бяха изпратени да си ходят със строги наставления да не обсъждат делото. Съдия Озуълт закри заседанието и изчезна. Когато съдебната зала се изпразни, Джон Уилбанкс попита шериф Гридли дали може да остане насаме с клиента си за няколко минути. Беше много по-лесно да разговарят на масата на защитата, отколкото в ареста, и Никс се съгласи.
Докато Пенрод метеше пода около пейките за зрителите, а Ърни Даудъл настройваше радиаторите, адвокатите се консултираха с клиента си.
— Не ми харесва поведението ти в съда, Пийт — каза Ръсел, а Джон побърза да добави:
— Изглеждаш арогантен и високомерен и съдебните заседатели ще го усетят. Освен това се отнесе неуважително към съдия Озуълт. Не бива да се повтаря.
— Утре, когато започне процесът, заседателите ще те наблюдават през повечето време — добави Ръсел.
— Защо? — попита Пийт.
— Защото са любопитни. Защото работата им е да те преценяват. За пръв път са членове на жури и обстановката им вдъхва страхопочитание. Попиват всяка подробност и е важно да им станеш поне малко симпатичен.
— Не съм сигурен, че ще успея — отговори Пийт.
— Е, поне се опитай — каза Джон. — Води си бележки, разлиствай документи. Дай си вид, че те интересува какво се случва на процеса.
— Кой избра това жури? — попита Пийт.
— Ние. Заедно с прокурора и съдията.
— Не знам защо да си правя труда, заседателите май вече знаят как ще гласуват. Не видях много дружелюбни лица.
— Ами ти им покажи едно, Пийт — помоли Джон. — Не забравяй, че тези хора ще решат къде да прекараш остатъка от живота си.
— То е решено.
Когато в девет и половина във вторник Майлс Труит се изправи за встъпителната си реч, съдебната зала беше вече затоплена от свистящите радиатори на Ърни и отново препълнена. Ърни и Пенрод надничаха долу от ъгъла на претъпкания балкон и тръпнеха в очакване.
Всички притихнаха. Прокурор Труит беше облечен в тъмнокафяв вълнен костюм. От джобчето на жилетката му висеше златна верижка. Костюмът беше нов, купен специално за събитието — най-големия процес в кариерата му. Труит застана пред съдебните заседатели и им се усмихна сърдечно, а после им благодари, че ще изпълнят дълга си към неговия клиент — щата Мисисипи. Каза им, че са старателно подбрани и трябва да се запознаят с доказателствата, свидетелите, текстовете на закона и накрая да преценят дали обвиняемият е виновен или невинен. Отговорността беше голяма и той отново им благодари.
Според законите на Мисисипи предумишленото убийство беше най-голямото престъпление. Труит прочете дефиницията за него направо от Наказателния кодекс: „Преднамерено и съзнателно умъртвяване на друго човешко същество, неразрешено от закона по никакъв начин и с никакви средства“. Прочете я втори път, бавно и високо, така че всяка дума да отекне в съдебната зала. И наказанието: „Присъдата за предумишлено убийство, налагана от съдебните заседатели, е смърт на електрическия стол или доживотен затвор без замяна“.
Труит се обърна, посочи обвиняемия и каза:
— Господа съдебни заседатели, убийството на преподобния Декстър Бел е предумишлено извършено от Пийт Банинг, който заслужава да умре. — Твърдението му несъмнено бе очаквано, но въпреки това прозвуча драматично.
Труит поговори за Декстър: за детството му в Джорджия, за свещеническото му призвание, за брака му с Джаки, за предишните му църковни назначения, за децата му, за въздействащите му проповеди, за състраданието му към всички, за водещата му роля в общността и неговата популярност в Клантън. Декстър нямаше недостатъци, нямаше никакви провинения. Чудесен млад свещеник, посветил се на Бог и вярата си, застрелян в църквата от войник с точен мерник. Каква загуба. Любящ баща, когото трите му красиви деца са загубили внезапно.
Щатът Мисисипи възнамеряваше да докаже тезата си извън всяко основателно съмнение и след като приключат свидетелските показания, той, Майлс Труит, щеше отново да застане на същото място и да настоява за справедливост. Справедливост за Декстър Бел и семейството му. Справедливост за град Клантън. Справедливост за хората.
Джон Уилбанкс наблюдаваше изпълнението му с възхищение. Вярно, че фактите бяха на страната на Труит, което винаги беше огромно предимство. Подходът на прокурора обаче беше изкусен — той омаловажаваше някои факти, вместо да ги натрапва. Убийството беше толкова чудовищно само по себе си, че не се нуждаеше от допълнителна драматичност. Докато наблюдаваше лицата на съдебните заседатели, Уилбанкс се убеди в нещо, което знаеше отдавна. Нямаше да има съчувствие към клиента му. А без собствени доказателства защитата щеше да е мъртва, обвиняемият също.