Един от помощниците вдигна ръка, сякаш беше в училище.
— Генерале, не би трябвало да е сложно да проверим дали порталът още функционира. Можем да изпратим човек на познатите координати.
Ланиан прехапа устни.
— Ще отнеме доста време за обратния път, а не разполагаме със зелени жреци. Бихме могли обаче да пратим кораб до Корибус.
— Сър, не забравяйте, че хидрогите току-що са унищожили Релекер — посочи вторият помощник. — Има сходни черти.
— Не бяха хидрогите — настоя Орли. — Бяха кликиски роботи и бойни компита. Избиха всички.
— На борда на нашите кораби няма никакви кликиски роботи — тросна се генерал Ланиан. — Нещо бъркаш. — Тя го погледна ядосано и изпита мимолетно задоволство, когато генералът трепна. — Добре — склони с въздишка, — ще наредя да проверят и уверявам те, ще научиш първа, ако се окаже, че има липсващи кораби. Пет манти и един дреднаут не са нещо, което може да се пропусне.
Тримата помощници продължаваха да записват в бележниците си. После я накараха да повтори разказа, сякаш за да проверят дали си спомня всичко точно, или ги лъже.
Но Корибус наистина беше унищожен. Как можеха да се съмняват?
Откъм коридора се чуха забързани стъпки и в стаята влезе друг военен. Беше възпълен, със сиво-сини очи. Носеше мундир с множество медали и отличия, сякаш държеше да се похвали с тях пред всички в лунната база.
— Адмирал Стромо, очаквахме ви още вчера — рече с напевен глас генералът.
— Имах доста работа, генерале, важни неща, които ме забавиха. Но се справихме отлично. — Той погледна Орли: очевидно беше изненадан да види в базата малко момиче. — Зная, че за войниците е хубаво да се показвам от време на време пред строя, но, генерале, ако трябва да съм откровен, предпочитам да съм тук и да върша истинска работа като офицер за свръзка.
Ланиан поклати глава и се надигна.
— За съжаление няма да видите още дълго бюрото си, адмирале. Имаме проблем от особена важност и наредих да приготвят мантата ви за полет.
Стромо се покашля, сякаш се опитваше да изтръгне някакви възражения от гърлото си, но не успя.
— Изпращам ви незабавно на Корибус. Искам да проверите разказа на това момиче.
59.
ДД
Ъгловатият кораб, пилотиран от Сирикс, беше матов черен снаряд, изпратен със задача да открие последния комплекс хиберниращи кликиски роботи. Приличаше на отровно насекомо с издължена хитинова обвивка, изградено по вътрешната логика на някакви абстрактни математически принципи.
След толкова много години приятелското компи бе изненадано, че Сирикс все още не е изгубил търпение към него. Всеки ден ДД очакваше да бъде превърнат в обект на изследване, но странната машина продължаваше да го изненадва. Сирикс, изглежда, намираше в него някакво предизвикателство.
— Веднага щом приключим тази мисия, започваме широкомащабна операция. Съвсем скоро Спиралният ръкав ще бъде заселен с коренно различни същества.
— Нямам нищо против досегашните — възрази ДД.
— Ще видиш, че ще ти хареса новият ред и дисциплина.
Въпреки че Сирикс държеше да изразява мненията си по всички въпроси, изглежда, не се интересуваше от това какво мисли ДД. Какъв шанс имаше малкото компи срещу армията кликиски роботи, щом не можеше да промени настройките дори на един от тях?
Въпреки това ДД не се разделяше с надеждите. Като негов последен господар, Маргарет Коликос го бе учила, че с колкото повече информация разполага, толкова повече възможности ще се разкриват пред него. Тъкмо затова той не спираше да задава въпроси.
— Защо мразиш създателите си? Защо ненавиждаш толкова много тези, които са ви сътворили, и прехвърляш ненавистта си върху всички биологични същества?
Сирикс се извърна и го погледна, сякаш го подозираше в някаква измама.
— Кликисците сами са ни програмирали да се боим от тях и да ги ненавиждаме. Изглежда обаче не са предполагали, че можем да сме толкова добри в това.
— Но защо?
Сирикс забръмча тихо, сякаш издирваше или прехвърляше файлове. Една от ебонитовите плочки на гърдите му се отмести и оттам се показа остра игла, използвана за предавател. Внезапно ДД беше бомбардиран с порой от преки изображения. Директно в мозъка му се прехвърляха стари записи и спомени.
— В продължение на хиляди години кликиските кошери са воювали помежду си, унищожавали са своите съперници, за да ги асимилират във все по-нарастващи конгломерати.
В поредицата менящи се изображения ДД видя рояци насекомоподобни същества — донякъде приличаха на роботите, създадени от тях. Изтребваха се безжалостно с примитивни оръжия и челюсти. Разкъсваха екзоскелети, пробиваха хитинови обвивки и покриваха бойните полета със зеленикава слуз. С времето обаче усъвършенстваха оръжията и технологията и това им позволи да унищожават цели вражески кошери и да оставят огромни територии напълно лишени от популация.