Ямейн запази спокойствие.
— Патрик, ние следим доста внимателно движението на корабите. На всеки пет дни пристига товарен кораб, който се спуска от станцията за извличане на кометен материал в другия край на системата. Корабът е натоварен с космическо гориво, което друг пилот откарва в нещо като разпределителен център, а оттам то се разпределя между клановете. Ако отвлечем товарния кораб, един от нас би могъл да се измъкне.
Фицпатрик се колебаеше. Не му харесваше идеята да пуснат бойните компита да вършеят из корабостроителницата. Ами ако Зет пострадаше? Не искаше да й се случи нищо лошо. Освен това изпитваше тайно уважение към всичко, което бяха постигнали скитниците, и смяташе, че ще е жалко да го съсипят.
Но от друга страна, бягството бе привлекателно. А и го дължеше на другарите си.
Планът не беше лош, но Фицпатрик виждаше пробойни в него. Танкерите за екти бяха тежки и неповратливи… но все пак разполагаха с космически двигатели.
— Съгласен съм, скитниците едва ли биха го очаквали. Но това означава да зарежем всички останали тук. Какво ли ще им се струпа на главата, ако наистина успеем?
— Достатъчно е да се измъкне само един — рече Ямейн. — И да повика помощ.
— А през това време ние ще удържаме крепостта. — Андез отново се наведе към него, забелязала, че надзирателят ги гледа. — Решихме да си ти, Фицпатрик. Ти си най-добрият пилот. Ще отвлечеш товарния кораб, ще се измъкнеш оттук и ще ни спасиш всички.
— Да — каза той и изведнъж изпита облекчение. — Изглежда, трябва да съм аз.
62.
Морийн Фицпатрик
Канцеларията й на Земята не беше толкова просторна, колкото онази, която имаше, когато беше председател на Ханзата, но Морийн Фицпатрик не възразяваше. Макар че беше отстъпила поста преди близо половин век, тя не си позволяваше никакво отпускане.
През десетилетията, след като я смениха, Морийн бе продължила да работи във великолепната си къща дълбоко в Скалистите планини, заобиколена от красиви върхове, езера и ски писти. Разполагаше с персонални совалки, с които можеше лесно и бързо да достигне всяка точка на Земята.
Днес обаче ги прати да докарат нейните гости, а тя остана да чака. Срещата, която предстоеше, трябваше да е на неин терен.
Морийн изглеждаше с поне три десетилетия по-млада от действителната си възраст — главно благодарение на подмладяващите процедури, но със сигурност не заради лишен от стрес живот. Бившата председателка винаги се бе чувствала по-добре в кабинет, отколкото у дома, и затова бе превърнала имението си в нещо средно между двете. Непрестанно сменяше помощниците си и поддържаше отличен екип от „мислещи танкове“ и консултанти. Понякога чиновници от Ханзата се обръщаха към нея за съвет, в други случаи тя сама се занимаваше с проблеми, които й се струваха интересни.
Беше наредила на прислугата да подреди дълга маса с освежаващи напитки, плодове и деликатеси. След като обмисли внимателно въпроса, реши да проведе съвещанието на открито — на слънчевата веранда. Щяха да се радват на чудесното синьо колорадско небе, а и късната пролет бе необичайно топла.
Чу шума на приземяващите се совалки — пилотите й бяха координирали полетите така, че да пристигнат по едно и също време: Морийн нямаше никакво желание да развлича част от гостите, докато се съберат всички. Малцина от тях се досещаха защо ги е повикала, но когато те кани бившата председателка на Ханзата, не можеш да откажеш.
Тя си наля съвсем малко коняк и отпи. Пиеше рядко и предпочиташе скъпи и редки питиета, по-скоро заради впечатлението, което правеха на околните, отколкото, защото й бяха вкусни.
Секретарят й се бе погрижил всички гости да се съберат във фоайето, преди да ги поканят навън. Морийн ги очакваше с топла усмивка на верандата, ръкуваше се, кимаше любезно и се правеше, че се старае да им запомни имената. Ала истината бе, че беше изучила внимателно досието на всеки един.
Последни на верандата излязоха двама чернокожи, мъж и жена, с военни униформи.
— Аз съм Конрад Бриндъл, а това е жена ми, Натали — каза мъжът. — Надявам се, че този малък прием — той махна с ръка към присъстващите — е важен, защото използвахме два дена от отпуската си, за да дойдем.
— О, мисля, че съвсем скоро ще разберете колко е важен — отвърна с усмивка Морийн, кимна любезно на Натали, после отстъпи назад и за да привлече вниманието на останалите, повиши глас: