Въпреки че така и не откриха останки, Земните сили бяха предположили, че са били унищожени от хидрогите. Стромо изведнъж повиши глас:
— Приключвайте с изследванията! Трябва да се върнем час по-скоро, за да докладвам на генерал Ланиан!
67.
Принц Даниъл
След изричните нареждания на председателя ОХ се оказа непреклонен наставник. Ако допреди Даниъл се възмущаваше от компито заради безкрайните му разкази за отдавна умрели хора и досадни спомени отпреди столетия, сега вече открито ненавиждаше дребната машина.
Беше изненадан от това колко много болка може да му поднесе измъченото му тяло — ръце, крака, корем, гръб, мускули, за чието съществуване не бе подозирал. Никога през целия си живот не се бе упражнявал толкова — а ОХ не проявяваше никакво съчувствие. Пък и какво разбираше едно компи от болки в гърба или изморени мускули?
Въпреки че суровият режим бе въведен от съвсем скоро, Даниъл знаеше, че няма да издържи дълго и ще умре, ако продължавало същия начин. ОХ го караше да седи изправен, за да поддържа правилна стойка, и така го лишаваше от малкото възможности да си почива. Искаше от него винаги да изглежда добре — като че ли някой можеше да го види тук.
ОХ бе изработил специална нискокалорична диета с ястия, които да подпомогнат бързата загуба на тегло. Пазачите носеха подноси, съдържащи разочароващо малки количества отвратителна здравословна храна. Ала достатъчно бе Даниъл да не прояви ентусиазъм или любезно отношение и компито мигом ги отпращаше заедно с подносите, с което го обричаше на дълги периоди глад. Защо, по дяволите, един истински принц трябваше да любезничи с простолюдието? Другите трябваше да са любезни с него, не обратното! Стомахът на Даниъл къркореше непрестанно. Никога не бе изпитвал подобен глад; непрестанно мечтаеше за сладкиши, за някакъв вкусен десерт.
Въпреки изтощението си почти не можеше да спи. Принцовете не трябваше ли да ги глезят? Беше толкова ядосан от промените в живота си, че не можеше да се съсредоточи по време на учебните занимания. Каквото и да му говореше компито, той не преставаше да си мисли за ядене.
И тъй като картината на обозримото бъдеще придобиваше все по-черни краски, Даниъл реши да се разбунтува. Щеше да покаже на председателя Венцеслас, че това е неприемливо. Никой не можеше да се отнася по този начин с него. И Даниъл започна да обмисля своя план.
Въпреки че председателят нямаше никакво намерение да го показва пред обществото, шивачи и дизайнери разработваха за него нови дрехи, които да съответстват на промененото му телосложение. Имаше разноцветни туники, копринени ризи, кожени ботуши, много бижута. За ежедневните си занимания трябваше да носи скромни дрехи и той реши, че това напълно съвпада с плановете му. Кой би очаквал от един принц да се облече по този начин?
Една вечер, след като охраната му поднесе оскъдната вечеря и го остави в компанията на ОХ, Даниъл премина към действие. Учителското компи тъкмо бе подхванало поредната тирада за институционалните промени, наложени от предишния председател Морийн Фицпатрик по време на нейното управление, като украсяваше всичко със собствените си спомени от времето, прекарано заедно с нея в щаба на Ханзата. Принцът — даваше си ясна сметка, че разполага с броени минути — изненада робота, като се хвърли върху него, сграбчи го и го натика в гардероба. Затрупа го с всички нови дрехи, с които се бе сдобил напоследък, и залости здраво вратата. Ключалката не беше електронна и това допълнително щеше да забави робота.
Иззад вратата прозвуча усиленият глас на ОХ:
— Принц Даниъл, пуснете ме да изляза. Поведението ви е неприемливо. Председателят няма да е доволен.
Даниъл открехна външната врата на покоите си и се увери, че коридорът е празен. Приглушеният глас откъм гардероба едва ли щеше да привлече нечие внимание. Принцът беше облечен с най-обикновени дрехи — сива риза и кафяви панталони и обувки. Не разполагаше с никакви документи, пари или оръжие. Но можеше да тича. С останалото щеше да се справи според нуждите.
Коридорите бяха облени с изкуствени светлини. Въпреки че краката го боляха от упражненията, той затича към площадката. Не разполагаше с никакви планове на Двореца на шепота и затова се стараеше да се движи в една и съща посока. Зад един завой обаче стигна стълбище, което водеше нагоре. Вероятно през цялото време го бяха държали под земята, тъй като стаята му нямаше никакви прозорци. Ако стигнеше приземното ниво, можеше да се измъкне в градината.
Всеки път, щом чуеше гласове или стъпки, Даниъл променяше посоката. След няколко минути обаче осъзна, че се е изгубил безвъзвратно и че никога не би могъл да открие обратния път до покоите си… не че искаше да се върне там.