Колкер бе прегърнал безценната си фиданка, на лицето му бе застинала неизменната му малко уморена усмивка. Съливан нямаше нищо против — поне засега не изпитваше особено желание да подхваща разговор.
Облачният комбайн бе изпратил поредната пратка с екти на Ханзата. Под негово ръководство базата бе надминала всякакви досегашни рекорди за продуктивност и перспективите изглеждаха многообещаващи. Беше получил поздравително писмо от крал Питър и председателя Венцеслас, а жена му Лидия му бе съобщила, че благодарение на спечелените средства ще могат да запишат дори внуците си в колеж.
Нещата се развиваха отлично.
Забеляза сред мрака странна, наподобяваща водовъртеж фигура — надигаше се от дълбините на бездънното море и се приближаваше към разперените като пипала сензори на комбайна. Застаналият до него Колкер втренчи поглед в кипящата мъгла, раздирана от единични светкавици.
— Не ми харесва тази работа — подметна Съливан. Думите му бяха последвани като по команда от нова серия светкавици.
Вратата към палубата на командния център се отвори и пребледнялата Табита викна:
— Съливан! Сензорите засичат сериозно раздвижване…
Гъстите облаци точно под наблюдателната площадка изведнъж се разтвориха и тримата се взряха надолу. Зеленият жрец стискаше фиданката си, сякаш е котва.
Огромни светкавици се проточиха от единия край на облака до другия, последва приглушен тътнеж, идеше някъде отдолу. След това, подобно на приказните левиатани, шест исполински бойни кълба се издигнаха от океана на нощната страна. Дори от толкова далече Съливан виждаше енергийните искри, които трептяха върху диамантените им корпуси.
Табита не можеше да откъсне очи от приближаващите се диамантени сфери, които се уголемяваха с всяка секунда. Съливан я дръпна за ръката.
— Съвземи се! Не идват да ни погостуват. Трябва да се опитаме да спасим екипажа!
Табита се обърна и хукна към центъра за управление. Внезапно палубата се огласи от оглушителни аларми. Мъже и жени от почиващата смяна заизлизаха сънено от каютите, озъртаха се с подпухнали очи и навличаха работните си комбинезони. Никой не питаше какво става. Съливан никога досега не им бе провеждал изненадващи тревоги и те знаеха, че опасността е реална.
Съливан остави зеления жрец да шепне разтревожено на фиданката и изтича в контролния център. Табита и трима нейни помощници стояха пред екраните — на един от тях се виждаше схема на цялата база. Стените се тресяха от сирени и звънци.
От мига, когато бе пристигнал тук, Съливан си даваше сметка, че този облачен комбайн най-вероятно е обречен. Огледа се и със задоволство установи, че всички действат спокойно, изпълняват предварително отработените на ученията задължения. През широкия прозорец се виждаха още бойни кълба — плавно излизаха от облаците. Съществата от сърцевината на газовия гигант очевидно не бързаха.
— Спукана ни е работата — възкликна Табита.
По време на тренировките на екипажа обикновено му отнемаше половин час, за да привърши с евакуационните процедури, но сега, когато животът им бе заплашен, Съливан предполагаше, че ще скъсят това време наполовина. Молеше се само да успеят, преди бойните кълба да ги атакуват.
74.
Джес Тамблин
След няколко дни полет през безмерната пустота Джес наближи Плумас. Неусетно го завладяха спомени.
Родният му дом. Дори скитниците бяха привързани към едно или друго място във вселената.
Джес бе израсъл под замръзналата кора заедно с по-големия си брат и сестра си. Беше работил неуморно, бе изучавал тайните на семейния воден бизнес, за да продължи традицията. Плумас разполагаше с огромен резервоар от незамръзнала вода и нискогравитационен кладенец, улесняващ придвижването на скитническите кораби. Нуждата от прясна питейна вода никога не намаляваше и Пътеводната звезда на клана Тамблин обещаваше да грее все по-ярко.
Кой обаче би могъл да предположи, че бъдещето ще им поднесе подобни промени?
Майка му бе загинала на Плумас преди двайсетина години, след като бе пропаднала в една дълбока цепнатина. Сетне пътищата на Рос и баща му се разделиха, тъй като двамата така и не успяха да се спогодят. Джес остана по средата между тях, само за да приема удари и от двете страни. Все се надяваше, че с времето двамата ще се сдобрят. Никой не бе предполагал съществуването на хидрогите, още по-малко, че ще се надигнат от своите облаци, за да унищожат Синята небесна мина на Рос.
А животът продължаваше да си тече…
Джес бе останал до баща си, за да му бъде опора и утеха, но въпреки това накрая старият Брам умря от мъка. Сетне сестра му избяга и се присъедини към зевесетата — искаше да воюва срещу хидрогите. В онези дни още никой не можеше да предвиди, че Ханзата ще реши да атакува скитниците. Какво ли правеше Тасия сега?