И четиримата му чичовци имаха свои водни мини, а междувременно Джес и неговите четиринайсет доброволци се захванаха с жизненоважната мисия да разпространяват вентали на безлюдни светове, в облаците на Голген и дори в опашката на една обикаляща из космоса комета. Причудливите същества набираха все по-голяма сила, подготвяха се за своята последна битка. И скоро тя щеше да се състои.
Въпреки постоянния прилив чуждоземна енергия Джес не можеше да забрави, че е човек. Че все още обича Ческа и жадува да е с нея. Надяваше се също така всичко със сестра му да е наред и тя да се чувства добре при зевесетата. Беше готов да направи всичко за семейството си и за близките си. Иначе каква полза от венталните сили в него?
Сферичният му кораб се спусна над заледената повърхност на замръзналата луна и Плумас изпълни екрана — приличаше на шлифован опал. Джес погледна към кладенците и помпените станции, заобиколени от островърхите иглута на хангарите, стърчащите кораби, оборудвани за пренос на вода, и входовете на асансьорните шахти.
Установи, че си спомня всеки хълм и извивка. Когато бяха малки, с Рос често се надпреварваха по повърхността със снежните си мотоциклети. Понякога прекаляваха със скоростната надпревара, прескачаха опасни цепнатини и чупеха в движение надвиснали втвърдени от вакуума висулки. Дори след толкова години следите от моторите им все още се виждаха по повърхността. В онези безгрижни времена това им се струваше естествен начин на живот.
Джес насочи кораба към дъното на кратера и се приближи до три големи кладенеца. Долу, под повърхността, миньорите вече сигурно бяха задействали алармите. Сигурен беше, че чичовците му са научили вестта за него. Вероятно дори бяха изслушали речта, която бе произнесъл пред събранието на клановете на Рандеву.
Рандеву… от която сега бяха останали само скални отломки след вероломното нападение на Земните въоръжени сили. Помисли си дали наистина да не използва новите си способности и сили така, както бяха поискали водните носачи. Какво ли щеше да стане, ако приземеше странния си кораб пред Двореца на шепота на Земята? Дали председателят на Ханзата нямаше най-сетне да се вслуша в гласа на разума?
Но венталите нямаше да му позволят да се заеме с боричканията между хората. Не беше никак лесно да ги убеди дори да дойде тук. Все пак накрая бе успял да им обясни някои неща за роднинските връзки и чувствата на хората.
Щом корабът се спусна на повърхността, Джес се опря на извитата мембрана. Непроницаемата преграда го обгърна като неясна любовница и той премина през нея и стъпи върху замръзналия лед. Носеше само плътно прилепнал костюм, ръцете и краката му бяха голи. Тялото му обаче кипеше от енергията, с която го бяха заредили венталите и която го защитаваше. Той се огледа. Беше заобиколен от смъртоносен за обикновените хора вакуум и можеше необезпокоявано да се любува на величието на космоса, както не го бе правил никой досега.
Родният дом.
Усещаше под ходилата си вибрациите от промишления добив на вода на поне километър под него. Усмихна се, спомнил си неуморните усилия, които полагаше баща му. Брам Тамблин беше строг родител, държеше на здравата работа и на абсолютното подчинение от страна на семейство и работниците. Един от любимите му изрази беше: „Истинският член на нашето семейство, истинският воден миньор, трябва да има ледена вода във вените“.
Въздухът бе изпълнен с едва забележими изпарения — въглероден двуокис и водни молекули, отделени във вакуума над дъното на кратера. Слабата гравитация на Плумас не позволяваше задържането на газове и те бързо се разсейваха в космоса.
Джес мина по един къс черен лед, разтопен и замръзнал отново, спря, затвори очи и повика венталите — вода във вода, обвързани в първична симфония. Вдигна ръце над главата си като гмурец и се потопи в леда, без да изпита никакво съпротивление. Заспуска се надолу, преодоляваше слой след слой — и накрая се появи под извития покрив на огромната кухина и се понесе надолу към древното студено море. Водата го обгърна.
Оловносивото море имаше свой живот и засега венталите се придържаха към неговото тяло. Не го напуснаха, за да се разпространят на Плумас, както бяха направили на кометата — спазваха уговорката да не остават на вече заселени светове. Биха могли, разбира се, да имат цялата тази вода, изпълваща пространството под ледената кора. Но не го направиха — оставяха я на разположение на Тамблинови.