— Живи са, но трябва някой хубаво да ги раздруса, за да го осъзнаят — каза тя. — Хайде, Солимар.
И огледа близките клони, сякаш се опитваше да прецени кои от тях са в състояние да издържат тежестта им. Усмихна се на Солимар и си пое дъх, за да се подготви.
— Ще започна с танца на кондоровата муха, после ще мина към „преследването на пеперудата“.
— Ще те следвам. — Очите на Солимар блеснаха.
Заподскачаха едновременно, изпълняваха различни бързи и сложни движения. Солимар се завъртя, грабна я с мускулестите си ръце и я подхвърли нагоре. Сели се изви с грациозността на газела, оттласна се от един дебел клон, прехвърли се на съседния, оттам скочи наново и изпълни тройно салто във въздуха. Беше забравила какво удоволствие й доставя танцът. Скочи върху покритата с пепел земя и отново рипна нагоре. Солимар я следваше по петите.
Вдигнал към небето изваяната си брадичка, Бенето отново разпери ръце встрани и каза:
— Сега ще поискам от тях да ви гледат. Трябва да ги накараме да използват живителната сила на енергията, която се крие под корените им.
Всеки път, когато докосваше клон или стъбло, Сели усещаше искра, като освобождаването на електрически заряд, предназначен да пробуди задрямалата гора. Зад тях Бенето бе пъхнал ръка в стеблото на едно дърво. Лицето му бе съвсем неподвижно, като скулптура, но същевременно бе напрегнато и съсредоточено. Желанието му да накара верданите да ги гледат бе очевидно.
Сели продължаваше да танцува. Движенията на дървесния танц имаха за цел да изобразят различни моменти от живота в гората: полюшващи се клонки, летящи насекоми, разцъфващи цветчета.
Танцът започна да набира скорост и ритъм и Сели с изненада установи, че започват да се случват странни неща. На земята, там, където стъпваха босите им крака, и където според Бенето се криеха залежи от енергия на световната гора — се появяваха внезапни зеленикави проблясъци. Сякаш пробудени от съзидателната енергия на нейните движения, се показваха яркозелени листа, родени от мъртвите обгорени клетки. Нови растения протягаха нагоре клонки.
Солимар улови един дебел клон, завъртя се около него, премести умело центъра на тежестта си, напъна мишци и скочи. Миг след това клонът под него се отърси от обгорялата си кора и позеленя. Потоци енергия нахлуваха през корените в задрямалото стъбло. Появиха се свежи пъпки — и почнаха да разцъфват.
А на земята Бенето „размърда“ корени, за да потърси друго дърво. Опря ръце в съседния дънер, сетне бавно се сля с него.
Сели и Солимар продължаваха сложния си танц по и сред обгорените дървета и ранената гора бързо набираше сили и се възстановяваше. Всяко място, което докосваха, беше като крак, стъпил в локва, само дето вместо капки вода оттам бликаше живот.
Двамата тичаха и се премятаха едновременно — терокска комбинация от балет и гимнастика, все по-бърза. Там, където минаваха, движенията и ентусиазмът им помагаха на световната гора да се излекува, пробуждаха живота и премахваха белезите от пожарищата. Сели се засмя от радост.
Продължаваха да се вият нови клонки и свежи листа. От земята се показваха фиданки, изпълнени с експлозивната сила на буйния растеж. Във въздуха миришеше на влага, цветя и зеленина.
Бенето измъкна ръце от потръпващото дърво, като хирург от дълбока рана, и извика на танцьорите:
— Животът е движение и веселие. С помощта на вашия дървесен танц вие разпространявате есенцията на живота. Продължавайте! Покажете на тези уморени дървета смисъла на съществуването.
В момента Сели не се интересуваше от обясненията на зеления жрец, нито от неговата философия. Тя се забавляваше искрено. Единственото, което би искала да узнае, бе дали от танца й има полза — за световната гора, за нея, за Солимар и Бенето.
Двамата със Солимар продължиха да танцуват часове, без да забелязват нито хода на времето, нито собствената си умора. Най-сетне, когато здрачът забули небето, рухнаха на земята в пълно изтощение, заобиколени от чудотворна нова растителност. Макар и капнала и обляна в пот, Сели никога не се бе чувствала по-доволна. Солимар я прегърна, притисна я към себе си и я целуна — целувка, в която имаше колкото радост, толкова и благодарност.
— Днес извършихте велико дело. — Затъналият до колене в зеленина Бенето се обърна към тях. — Надявам се, че сте склонни да го повторите при първа възможност.
Сели се огледа изумено. Световната гора сякаш си бе поела дъх с пълни гърди и бе възстановила силите си. Сякаш бяха напръскали със свежа вода умореното й лице. Тя отпусна глава на гърдите на Солимар.
— Мисля, че ще се справим.