— Това няма да се случи никога — поне що се отнася до мен. — Адарът го изгледа в очите, сякаш за да проникне в ума му и да разбере какво мисли.
Вратата се отвори — войниците бяха дошли за губернатора на Добро.
— Император Руса’х очаква да ви види в командното ядро — съобщиха му те.
Удру’х се изненада от промяната на брат си. Винаги мекушав и склонен към удоволствия, сега Руса’х изглеждаше закоравял и суров. Освен това носеше одеждите на маг-император и седеше в какавиден трон. Заобикаляха го телохранители и опасни наглед компаньонки.
Руса’х го изгледа и губернаторът на Добро приложи цялото си умение, за да прикрие мислите си, в случай че странно промененият му брат успее да долови нещо. Дали променената тизм-мрежа нарушаваше връзката между тях? Гласът на безумеца обаче беше мек и примамлив.
— Дойде, както обеща.
— Няма причини да се съмняваш в мен. Винаги държа на думата си.
— Винаги си презирал нашия слаб брат. Реши ли да се присъединиш към мен и да видиш истинския Източник на светлина? С теб за съюзник каузата ни ще стане много по-силна.
Губернаторът на Добро сведе поглед към мазолестите си ръце.
— И къде е чистотата, за която говориш, братко? Щом твоят път се основава на правилно разчитане на духовните нишки, защо трябва да убиваш невинни илдирийци?
— Убивам само когато е необходимо.
— Така ли? Ще те попитам тогава — щом истината безспорно е на твоя страна, защо другите ти противоречат? Ако смяташ да ме убеждаваш, трябва да ми дадеш по-сериозни доказателства от тези.
— Нима и теб трябва да убивам? — попита Руса’х, вместо да отговори.
Удру’х махна небрежно с ръка.
— Хайде да не прескачаме към необмислени заключения. Щом прозрението ти не е достатъчно силно, за да отговориш на няколко прости въпроса, не виждам защо да не го подлагам на съмнения. — Той се приближи с нехайна походка към какавидения трон, сякаш двамата обсъждаха рутинен въпрос. — Искаш от мен да взема важно решение — да предам мага-император и да ти помогна да завладееш империята. Позволи ми поне да се преборя със собствените си съмнения.
Свирепите телохранители се скупчиха по-близо до трона. Руса’х гледаше хладно брат си. После каза:
— Разполагам с недвусмислено потвърждение, но ти не си способен да го видиш, докато не станеш част от моя тизм.
— Няма да се хвана на тоя евтин номер — изсумтя Удру’х.
Телохранителите пристъпиха напред. Руса’х вдигна ръка и ги спря, мъчеше се да овладее гнева си.
— Подгответе манипулата за отлитане към Добро, за да наложим нашето ново просветлено управление на тамошните обитатели. Жалко, че няма да ни сътрудничиш, Удру’х.
Губернаторът на Добро въздъхна тежко.
— Пак прибързваш със заключенията, Руса’х. Не съм отказал да ти сътруднича. Дори не ти дадох конкретен отговор — просто зададох някои въпроси. — Облегна ръка на облегалката на какавидения трон. — Е, добре, откарай ме на Добро. Изглежда, нямам друг избор, освен да се присъединя към теб. Сигурно корабите ти могат да свършат полезна работа и другаде.
Руса’х облиза устни.
— Вярно е, Тор’х има нужда от лайнерите срещу непокорните колонии. Трябва да действаме бързо. — Вдигна заплашително пръст. — По време на полета ще можеш да обмислиш как по-точно смяташ да ми помагаш. Но щом пристигнем на Добро, ако отново проявиш несъгласие, знай, че дори един-единствен боен лайнер е достатъчен, за да унищожи колонията ти.
Удру’х се засмя.
— О, не се безпокой за решението ми.
84.
Съливан Голд
От четиринайсетте евакуационни модула на облачния комбайн само един не се измъкна — не успя да набере необходимата скорост и височина и се преобърна, и полетя надолу към зоната, където хидрогите продължаваха атаката. Удари се в стената на един резервоар за екти и с това само увеличи разрушенията. Докато миньорите подаваха трескави сигнали за помощ, резервоарът избухна. Съливан не можеше да направи нищо, за да помогне…
От небето се сипеха отломки от разбития небесен комбайн. Докато набираха скорост, Съливан отчаяно се опитваше да се свърже с илдирийската небесна фабрика.
— Слушай, Съливан — каза Табита, — всички знаем, че имаш добро сърце, но не можем да идем там. Просто ще ни гръмнат.
— Не виждам никаква причина да предизвикваме дрогите — обади се някой.
— И без това едва пълзим с тая жалка метална кутия — добави друг.
— Да се махаме оттук! Нека се отдалечим достатъчно, та зевесетата да могат да ни приберат. Колкер успя да прати съобщение, нали?
— Може да не дойдат толкова бързо — отвърна отпаднало зеленият жрец. — Вече нямам фиданка, за да приемам и предавам съобщения. Никой не знае, че сме оцелели. Можем да разчитаме само на себе си.