— Не, не можем, преди да помогнем на илдирийците. — Съливан говореше с нетърпящ възражение глас. — Морално сме задължени да го направим, макар вината за тежкото им положение донякъде да си е тяхна. — Не разбирате ли? Някой ден можем да се окажем в тяхното положение.
— Да, но дали тогава те ще ни помогнат?
— Сега не е моментът да го обсъждаме. Нека им покажем, че хората са загрижени за тях.
И насочи тринайсетте оцелели модула през облаците към втората бойна зона, където илдирийската небесна фабрика димеше и пламтеше в разредената атмосфера. До момента хидрогите бяха съсредоточили гнева си предимно върху човешкия комбайн — далече зад тях бойните кълба продължаваха да разкъсват металното скеле, като чакали, ръфащи труп. Но други вече обръщаха оръжията си срещу илдирийците.
— Табита, свържи се с Хроа’кс. Кажи му, че се приближаваме към тях. Да подготви подчинените си за товарене на модулите. Да се разделят на тринайсет групи. Изчислете по колко можем да вземем. Ще е доста тесничко.
— Не разполагаме нито с достатъчно гориво, нито с храна. Модулите са само за временно…
Съливан я прекъсна.
— Ще измислим нещо. Първо да оцелеем следващите няколко часа.
Тромавите модули се носеха бавно към илдирийския небесен град. Кулите и куполите на фабриката вече почерняваха. От вътрешността се надигаха огромни пламъци. Гореше и жилищният комплекс. Пред ужасения поглед на Съливан един илдириец падна през перилата и полетя надолу към облаците. Може би се бе хвърлил сам, завладян от отчаяние.
Едно прелитащо наблизо кълбо изстреля два ослепителни откоса по долните палуби и разкъса цели секции, след това зави и се издигна нагоре, като обикаляща в океана акула.
— Сега или никога! Бързо! — Съливан приземи модула върху широката платформа. Целият комплекс се тресеше неудържимо от експлозиите.
Съливан отвори люка и извика:
— Можем да поберем двайсет тук! Двайсет! Пребройте се и се качвайте. — Забеляза, че чуждоземците се колебаят, и почервеня от гняв. — Хайде, по-живо! Нямаме никакво време!
Приближи се ниският широкоплещест Хроа’кс и кресна на подчинените си:
— Правете каквото ви се казва! Сега не е време да избираме. Първите двайсет — качвайте се!
Съливан му махна.
— Хроа’кс — ела и ти.
Но гордият илдириец поклати глава.
— Не, аз ще остана тук. — И се върна до вратата, сякаш възнамеряваше да продължи с ежедневната си работа.
Преди Съливан да му викне да се върне, на борда вече се бяха качили двайсет илдирийци. Секунди след това люкът се хлопна и модулът започна да се издига. Вътре беше станало невъобразимо тясно.
Втори модул кацна на мястото на техния сред облаци от реактивните струи на двигателя.
Притиснати плътно един до друг, илдирийските бежанци не можеха дори да седнат.
— Съливан — обади се пилотът, — нямаме достатъчно гориво. Модулите не са предназначени за продължителни пътешествия.
— Разкарай ни оттук, а после можеш да напишеш оплакване до Ханзата.
Един по един всички останали модули кацаха на откритата платформа и товареха бежанци. Макар да се тъпчеха до краен предел, около една трета от населението на небесния град щеше да остане на произвола на съдбата.
В другия край на небосвода небесният комбайн на Ханзата вече бе напълно забулен в пушеци. Хи дрогите се прегрупираха и се насочиха към илдирийската небесна фабрика.
Повредената илдирийска база се бе килнала на една страна. Озаряваха я чести експлозии. Жилищният комплекс бе напълно разрушен.
Един самотен илдириец — Хроа’кс — се бе покатерил на най-високата кула и стоеше там като разгневен адмирал на потъващ флагман. Нямаше оръжие, беше беззащитен, но въпреки това размахваше заплашително юмруци срещу хидрогите.
— Издигни ни още нагоре — нареди Съливан на пилота. — Трябва да напуснем атмосферата на Кронха 3, преди хидрогите да ни забележат.
— Опитвам се, Съливан, но нямаме достатъчно мощност.
Съливан отново погледна кръжащите в небето кълба. Хроа’кс продължаваше да стои на върха на кулата. Гигантският град започна да се разпада под него, обхванат от пламъци. На евакуационните модули илдирийците застенаха, измъчвани от смъртта на толкова много свои другари.
Подобно на преяли бръмбари, тринайсетте свръхнатоварени модула най-сетне успяха да напуснат атмосферата на газовия гигант и да излязат на орбита. Но нямаше накъде да продължат.
— Животоподдържащата ни система няма да издържи и един ден, Съливан — каза Табита. — Храната е последната ми грижа. Нямаме обаче достатъчни запаси въздух.