Фицпатрик внимателно следеше събитията. Както и следваше да се очаква, седмичният товарен кораб се приближи откъм кометната база за дестилация на водород и трябваше да кацне след няколко часа. Въпреки резервите си той знаеше, че няма да има по-удобен момент.
През трите дни след първото обсъждане на плана Киро Ямейн бе написал и заложил „вирусен сигнал“, за да обърка програмата на преправените компита на Земните въоръжени сили. Използва няколко откраднати части и сглоби малък предавател. Достатъчен бе един-единствен сигнал и най-близките компита щяха да заредят програмата и да действат като ретранслатори — щяха да предават вирусния сигнал на останалите, докато накрая не бъде засегнато цялото крило.
— Когато подам сигнала — обясняваше Ямейн, — той ще премахне необходимостта да се подчиняват на човешките команди. Освен това ще наруши функционирането на техните механизми за контрол на нанесени щети, така наречената „преценка за добро и зло“.
— И тогава бойните компита ще се превърнат в разхайтени лентяи, които не изпълняват това, което им се нарежда, и не се подчиняват на заповеди — рече Фицпатрик.
— Прилича ми на това, което са скитниците — засмя се Андез.
— Ще настъпи голяма бъркотия — продължи Ямейн. — Надявам се само да успеем да се възползваме от нея.
Фицпатрик си погледна часовника.
— Тръгвам след пет минути. Успях да уредя да ме преместят на дока, където пристига товарният кораб за екти. Моята „възлюбена“ Зет — опита се да придаде на думите си насмешка и презрение, които обаче не изпитваше, — ще дойде да ми помогне в разтоварването. Ще сме съвсем сами, само двамата. Тя сигурно си мисли, че я каня на среща.
— Всички сме виждали какви очи ти прави, Фицпатрик — а и ти не й оставаш длъжен — отбеляза Андез.
Той се изчерви.
— Преструвам се, за да спечеля благоволението й. Добре, че ми се върза.
— Хубаво де. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
— Няма да е по-страшно, отколкото да се изправя срещу някой хидрогски флот.
Точно преди Патрик да тръгне, Ямейн задейства предавателя и най-близкото компи получи новите си инструкции. Скоро компютъризираният бунт щеше да се разпространи.
Товарният кораб с цистерни с екти се скачи с дока и пилотът зае от Зет магнитната капсула, за да се прехвърли до главния жилищен отсек, където се надяваше да успее да се изкъпе и да похапне, преди отново да се отправи на път. Зет и Фицпатрик останаха сами, ако не се брояха две компита. Точно както го искаха… помисли си той с безпокойство.
Докато товареха кашони на движещия се конвейер, Зет го награди с изкусителна усмивка.
— Ако продължаваш все така, Фици, ще предложа да поставят снимката ти на почетното табло „Служител на месеца“.
— Не можеш ли поне веднъж да си мила с мен? — тросна се той и този път не се преструваше. — Поисках да ме преместят тук само за да останем двамата, без моите приятели да се подхилкват наблизо. Толкова ли е лошо?
Тя изглеждаше изненадана и дори леко смутена.
— Просто се шегувах. Държиш се някак странно. Откъде тази внезапна промяна?
Той се усмихна насила. Никога досега двамата не бяха признавали влечението си един към друг, но то съществуваше. А сега трябваше да се възползва от него.
— Зет, сега сме съвсем сами. Защо да се преструваме? Зная, че си падаш по мен.
— Сигурен ли си, че не е обратното? — попита тя, очевидно сконфузена от насоката, която поемаше разговорът.
— Питам се обаче, ако наистина искаш да си тук с мен, защо толкова бързаш да свършиш работата? Работиш повече и от тези нещастни компита.
Тя остави кашона, който държеше, и го погледна втренчено.
— Тъй било значи? Да нямаш нещо друго наум? — Гласът й бе палав, но и малко несигурен. Фицпатрик застана пред нея, опитваше се да си придаде мъжествен и привлекателен вид, но без особен успех.
— Можем да оставим на компитата да довършат, а ние с теб… — Той сви рамене. — Не зная. Тази скала не е най-добрата ми представа за пикник. Там отзад има съвсем пусти складове. Ще можем да се усамотим.
Зет се засмя малко нервно.
— Да се усамотим? Да не те е страх, че компитата могат да видят нещо, което не трябва? — Тя отметна дългата си черна коса, жест, който подсказваше, че флиртува.
Той завъртя очи. Опитваше се да не й дава повод за подозрение, да е на една крачка пред нея.
— Не ме карай да си мисля, че вие, скитниците, нямате камери и системи за наблюдение в доковете.
— Ами, истината е, че нямаме. Чувствай се като у дома си. Всъщност, да не би да те изплаших?
— Ни най-малко.