Предстоеше й да влезе в ролята, която дълго бяха изпълнявали кликиските роботи — преди да прекъснат всичките си връзки с Илдирийската империя. Като мост между две напълно различни раси, тя трябваше да създаде линия за комуникация, да ги убеди да изслушат предложението на мага-император. Какво щеше да им предложи в замяна баща й? С какво би могъл да ги заинтригува?
Корабът й падаше като камък. Осира’х се вкопчи в облегалките на креслото. Опита се да изпрати мислена покана към хидрогите. Надяваше се, че враждебно настроените същества ще проявят поне някакво любопитство към нея.
Кристалните стени започнаха да се загряват от триенето с газовите молекули отвън. Капсулата бе конструирана така, че да издържи на подобно натоварване. Атмосферата около нея бързо се сгъстяваше.
Осира’х отново се съсредоточи, както я бяха учили по време на тренировките на Добро. Затвори очи, за да не се разсейва от разноцветните облаци, стисна ръце и продължи да изпраща мислите си.
Все още не знаеше какво ще й струва тази задача. Преди, когато бе непредубедена, бе готова да плати каквато и да било цена, та губернаторът Удру’х и магът-император да се гордеят с нея. Но след като в съзнанието й изплуваха спомените на майка й, вече не беше така сигурна. Не знаеше дали си заслужава да се жертва, след като в Илдирийската империя се случваха подобни неща.
Изведнъж сред облаците се появи някакво движение. От мъглата изплуваха гладките диамантени корпуси на бойни кълба. Синкави светкавици се изстрелваха от пирамидалните им издатини.
Все така съсредоточена, Осира’х продължаваше да излъчва послания. „Трябва да говоря с вас. Аз съм представител на бившите ви съюзници. Искаме тази война между расите да спре“.
Бойните кълба се приближиха и изравниха скоростта си със скоростта на сондата. После тя се люшна, бе уловена от невидим лъч. Осира’х долови някакви мисли, но не можа да определи дали означават потвърждение.
Без да бързат, бойните кълба поведоха капсулата, като уловена в мрежа риба. Осира’х постепенно изгуби представа за време и разстояние. Не спираше да праща посланията си. А после под нея изникна огромен град от многостенни глобуси. Сградите бяха с причудлива конструкция, стените им се събираха под странни ъгли. Малко напомняха вълшебните строежи от спомените на майка й за изгубения град Атлантида и разни приказни царства.
Осира’х обаче не си позволи да се отпусне. Знаеше, че хидрогите не са приказни създания. Те бяха смъртно опасни врагове и вече бяха показали, че изпитват неутолима жажда за разрушение.
Бойните кълба издърпаха сондата през мембраната на градската стена. Осира’х стискаше юмручета и чакаше.
Най-сетне пред сондата се появиха няколко човекоподобни фигури… но от блестяща аморфна материя, която приличаше на живак. Петима от преобразените хидроги — приличаха си, както приличаха и на скитниците, от които бяха копирали формата си, се приближиха към нея. По време на обучението си Осира’х се бе запознала с цялата налична информация за враговете, включително със записите от Двореца на шепота на Земята.
Отговорността я притискаше като огромна тежест, като невероятната сила на заобикалящата я плътна атмосфера. Тя долепи ръце до кристалната стена. Хидрогите стояха от другата страна, телата им проблясваха с безброй отражения.
Беше ударил часът да започнат преговорите.
92.
Рлинда Кет
Съдбата пожела на лунната база да обявят тревога още преди „Любопитство“ да се издигне над стените на кратера. Под тях „Сляпа вяра“ все още подгряваше двигателите си. Седналият в креслото на втория пилот БиБоб отчаяно гледаше кораба си.
— Да изчезваме. — Рлинда реши да пропусне част от процедурата по проверка на системите и увеличи рязко тягата. Въпреки слабата лунна гравитация на екрана тревожно замигаха няколко индикатора. Към тях вече се приближаваше малък отряд ремори.
— Е, знаеш, че „Любопитство“ не е предназначен за бойни действия — каза тя. — Дръж се здраво.
— Да съм казвал нещо за битки? — изграчи пресипнало БиБоб. — Дай по-добре да не се заяждаме с тях.
— Благодаря за съвета, ще го имам предвид.
Реморите се приближиха и от уредбата прозвуча гласът на техния командир:
— Незабавно се върнете в базата.
Рлинда отвърна:
— Това не е военен кораб. Нямате право да ни заповядвате.
— Имат, щом са въоръжени с язери… — промърмори Брансън.
— Тихо, БиБоб. — Тя отвори канал за връзка без изображение. — Извинявайте, но ми заповядаха да напусна базата веднага.