— Естара е бременна? — Зарадва се искрено заради приятната новина в живота на сестра й. Първото дете от следващото поколение. — Това е чудесно…
Базил скочи толкова рязко, че преобърна чашата с изстинало кафе.
— Питър ме излъга! Бях им наредил да не зачеват дете, докато не им разреша. Опитаха се да запазят бременността й в тайна от мен, но аз открих — и наредих на Естара да се отърве от детето.
— Базил! Това е нечувано! — Сарейн присви очи. Наскоро отношенията между крал Питър и Базил се бяха изострили рязко. Естара дори бе подметнала, че председателят се опитал да ги убие, но когато Сарейн го попита открито, той отрече, дори отхвърли самата идея за това. Но сега това предложение за аборт…
Базил продължаваше да говори, сновеше пред бюрото си.
— След като показах на Питър какво съм направил с Даниъл, мислех, че повече няма да ми създава проблеми. Дори бях наредил на докторите да са готови за аборта, днес следобед, когато е рутинният преглед на Естара…
— Какво си направил с принц Даниъл? — прекъсна го тя още по-разтревожена.
— Но по някакъв начин тази сутрин слухът е стигнал до медиите! Бях наредил да държат Питър под непрестанно наблюдение. Той няма никакви външни контакти. Откъде тогава е тръгнала информацията? Вече съм с вързани ръце. Не мога да предприема никакви действия срещу краля и кралицата. Даниъл се оказа пълен провал, а Питър е извън контрол. Ето ти още едно бедствие.
Втренчила поглед в него, Сарейн виждаше съвсем непознат човек, такъв, на когото вече не би могла да съчувства, нито да разбира. Беше изплашена за сестра си, неспособна да повярва, че Базил би я накарал да направи аборт само с едно щракване на пръсти. Това не беше председателят Венцеслас, когото познаваше и обичаше. Все още изпитваше влечение към него, но Естара бе част от семейството й!
Може би още не бе късно да му внуши, че е на погрешен път. Дали си даваше сметка, или не, но Базил очевидно се нуждаеше от някой, който да се грижи за него. Той седна и Сарейн почна да му разтрива раменете.
— Току-що се прибрах, Базил. Дай ми само час и ще уредя разпускаща вечеря в нашия апартамент. Имаш нужда от почивка, за да преценяваш по-трезво действията си. Сигурно двамата ще измислим някакво решение за всички тези проблеми.
Той й махна да напусне кабинета.
— Имам работа, трябва да обмисля някои планове. Трябва да покажа на Питър точно къде му е мястото, преди да се опита да направи нещо друго.
118.
Сели
Първите няколко групи зелени жреци бяха отнесли фиданките на различни планети из Спиралния ръкав, за да бъдат спасени от посегателствата на хидрогите. Всъщност жреците правеха същото от векове, но никога досега в подобни мащаби.
През последните три дена Сели и Солимар се занимаваха предимно с дървесните танци — изтощителна дейност, която обаче им носеше огромно удовлетворение. Сели във всеки случай я намираше за много по-приятна, отколкото да разчиства останките на мъртви дървета. Беше като да хвърляш студена вода в лицето на задрямал гигант. След толкова много месеци Терок изглеждаше, сякаш отново ще се изправи на крака.
Седяха един до друг след поредния танц. Сели опря глава на рамото на Солимар. Зелената му кожа беше топла, яките му мускули й напомняха стеблата на огромните дървета.
— Знаеш ли, струва ми се, че започвам да свиквам с това — каза тя.
Той я целуна по влажната от пот буза.
— Аз също — с това — отвърна и тя се изкиска.
Но той изведнъж се надигна рязко.
— Бенето ни вика. Всички. Веднага! Да побързаме — обратният път е дълъг.
Въпреки че ръцете и краката я боляха, тя се затича след него към хвърколета.
След половин час пристигнаха при гъбения риф. Развълнувани зелени жреци се събираха на групички, втренчили погледи в небето. Бенето се бе изправил насред поляната, заобиколен от овъглените останки на обгорени дървета — клоните им приличаха на огромни мечове.
По гърба на Сели пробягаха тръпки. Усети, че назрява опасност. Всички продължаваха да гледат нагоре, засенчили очи. Сели долавяше страха и тревогата им. Улови Солимар за ръката.
— Хидрогите ли идват?
Той мълчеше и тя отмести поглед към Бенето. Макар че брат й бе далеч, вятърът довя отговора му:
— Да. Хидрогите. Знаехме, че ще се случи.
— Но нали каза, че идва помощ? Разказа ни за някакви древни съюзници, които щели да пристигнат. Ако не дойдат скоро, всички сме обречени.
Бенето не сваляше от нея големите си очи.
— Вярно е, че поеха насам веднага след първата атака на хидрогите, когато аз загинах. Но все още са много далече. Нашите съюзници няма да пристигнат навреме.
— Поне фиданките, които изпратихме, ще са в безопасност — промърмори застаналият наблизо Ярод.