Антон не посмя да заспи, поддържаше разговора, защото се боеше да не изгуби едничкия си приятел. Отново разказа няколко весели истории, но паметителят, изглежда, не чуваше какво му говорят. Накрая Вао’сх започна да трепери неудържимо.
— Ще ми се да имах тизм, за да го споделя с теб — каза Антон и го улови за ръката. — Но точно това нито един човек не би могъл да ти предложи.
След толкова дълго време без сън той също усещаше, че е на предела на силите си. Вао’сх не бе произнесъл нито думичка от шест часа, гледаше в една точка. Затова пък устните на Антон бяха подпухнали от непрестанно говорене. Неспособен да задържи очите си отворени, той най-сетне се унесе в дрямка. Нямаше никаква представа колко дълго е спал, но сънят му бе дълбок като кома…
Събуди го силно бръмчене. Комуникационното табло премигваше в светлини. Отвън се виждаха няколко разузнавателни кораба на Слънчевия флот, патрулиращи Хоризонтния куп.
— Помощ! — извика Антон в уредбата. — Нуждаем се от спешна помощ! Елате веднага!
От корабите отговориха, че пращат спасителен катер. Сърцето на Антон затуптя радостно. Бяха успели да се спасят!
Обърна се зарадван към Вао’сх… и видя, че паметителят е изпаднал в безпомощно състояние, с незрящ поглед, като при предсмъртен пристъп.
125.
ДД
Сзеол бе поредната пуста планета, използвана някога от кликиската раса. За разлика от повечето подобни планети, условията тук не бяха подходящи за човешко заселване. ДД знаеше, че изследователите на Ханзата бяха открили случайно този свят с помощта на транспорталната мрежа, но го бяха сметнали за твърде враждебен.
Над земята се стелеше гъста синкава мъгла, която сякаш извираше от цепнатините в скалите. Камъните бяха покрити с червеникави лишеи, които напомняха на петна кръв. В небето се рееха рояци крилати, подобни на медузи същества — възползваха се от възходящите течения и се озъртаха за плячка. Следяха зорко кликиските роботи, бойните компита и ДД, но не предприемаха никакви опити за нападение.
На Сзеол имаше древни кликиски кули и пещерни градове, изградени от специални полимери, които издържаха хилядолетия.
Именно това място бяха избрали роботите, за да подготвят своята война за пълно изтребление. Сирикс, който, изглежда, бе разбрал погрешно безпокойството на ДД, се издигна върху телескопичните си крака и се надвеси над него.
— Расата на нашите създатели отдавна не живее тук. Те вече не съществуват благодарение на нашите упорити усилия. Няма защо да се боиш от тях.
ДД огледа черната машина.
— Не се страхувам от изчезналата кликиска раса. Боя се от това, което възнамерявате да направите с хората — и с мен.
— Що се отнася до теб, смятаме само да ти помогнем.
ДД не възнамеряваше да спори с кликиския робот, но и не му вярваше. Безгръбначни същества с мокра черна кожа пълзяха из сенките с такава бързина, че оптичните сензори на ДД не успяваха да различат подробности. По небето се носеха сенки, откъм каньона отекваха зловещи крясъци, усилвани от високите стени.
— Сега този свят принадлежи на кликиските роботи — заяви самодоволно Сирикс.
Недалеч бяха кацнали петте отвлечени манти и дреднаутът. Отвътре излизаха строени в редици бойни компита.
ДД последва Сирикс към кулите на пустата кликиска столица. В една от сградите имаше два каменни прозореца — древната раса ги бе използвала като транспортали. Трета трапецовидна врата бе монтирана на открито и бе обърната към дълбок каньон, откъдето повяваше смразяващ вятър.
Внезапно в пустото пространство на вратата се появи призрачно изображение и бързо се материализира в два кликиски робота. Те прекосиха площадката и се насочиха към града. От другите два транспортала също заизлизаха кликиски роботи — на равни интервали. По улиците запъплиха стотици черни машини; едни се занимаваха със строеж и поправка на сградите, други копаеха тунели.
ДД попита:
— Тук ли се събират всички кликиски роботи? Това ли е сборното ви място?
— Само едно от стотиците — отвърна Сирикс и се приближи до втория транспортален прозорец, от който непрестанно излизаха роботи. Спря и втренчи поглед в отвора, сякаш поздравяваше пристигащите машини… или им се радваше.
На пръв поглед кликиските роботи изглеждаха съвсем еднакви, но ДД разполагаше с достатъчно информация, за да може да различава един вид от друг. Роботът, който тъкмо се бе появил на площадката, бе един от тримата, придружавали Коликос на експедицията до Рейндик Ко. Точно тази машина бе издърпала ДД настрани от неговите господари Маргарет и Луис при опита им да се съпротивляват в кликиската пещера.