— Но не и корабът, за който ти говоря, бабо. Това е Розетският камък, гъската, която снася златни яйца — която от двете метафори ти хареса повече.
— И какво ни пречи да претършуваме пръстените и да го открием сами?
— Същият проблем, както и със скитниците. Ще изгубим месеци. А за да го получим, просто трябва да пуснеш скитниците да си вървят. — Той също скръсти ръце на гърдите си. — Това е окончателното ми предложение. Приеми го и приключваме още сега.
— Защо всъщност постъпваш така? — попита тя притихнало.
Той помисли малко, преди да отговори.
— Може би защото предпочитам да съм истински герой, а не измислен.
В сърцето си знаеше, че нито зевесетата, нито скитниците ще го сметнат за герой. Беше им забил нож в гърбовете. В нарушение на стриктната заповед бе разрушил кораба на Камаров, с което бе задействал поредицата събития, довели до влошаването на отношенията между Ханзата и клановете.
Сега обаче вярваше с цялото си сърце и душа, че прави това, което трябва, че е открил най-добрата възможност и за двете страни. Само че се съмняваше, че генерал Ланиан, и още повече Зет Келъм, ще му позволят някога да забрави това, което бе направил. Прошката в случая бе изключена.
Скитниците посрещнаха предложението с подозрение, но нямаха кой знае какъв избор. Повечето от побърканите бойни компита бяха унищожени или изключени, но и повечето съоръжения в корабостроителниците бяха пострадали или разрушени. Дел Келъм заяви, че е изгубил седем души по време на суматохата, но че всички затворници са невредими, ако се изключели някои незначителни рани.
Старата манта на Морийн Фицпатрик и придружаващите я кораби не отправиха нови заплахи срещу клановете. Настана неспокойно примирие, в което работниците от корабостроителницата постепенно се увериха, че този път зевесетата не смятат да ги атакуват — или поне не веднага.
След като смъкна скитническите дрехи и облече униформа, Фицпатрик се изправи на мостика до баба си.
Под тях, сред разкъсаните пръстени, скитнически съдове товареха багаж и се пръскаха в различни посоки, като подплашени мишки. Фицпатрик не бе казал на баба си за кометните минни съоръжения в другия край на системата. Веднага след отпътуването на корабите на ЗВС тук щяха да се появят по-големи и по-мощни съдове, които да откарат скитниците — и Зет също — в някоя друга система.
А тя вероятно никога вече нямаше да му проговори.
Трийсетимата затворници бяха преместени на тайно място, където щяха да изчакат, докато скитниците се убедят, че Морийн Фицпатрик не смята да ги измами. Въпреки че бе разгневена от този факт, Морийн бе принудена да признае, че това е справедлива уговорка.
— Добре, Патрик — стана, както ти искаше — рече тя, загледана към величествените пръстени и гигантската планета. — А сега ни покажи този хидрогски кораб. Дано да си заслужава усилията, които положихме.
— О, заслужава си, бабо.
Огромният крайцер описа полукръг сред пръстените и стигна до сравнително пустото място, където Кото Окая бе оставил чуждоземния кораб. Сферата висеше като мъничка звезда и блещукаше с отразената светлина на газовия гигант.
Морийн изпрати специална група командоси да завладеят изоставения кораб. Фицпатрик забеляза триумфалното й изражение и каза:
— Видя ли? Осигурихме си страшно много овации, когато се върнем на Земята.
Дел Келъм изпрати координатите на скривалището, където бяха оставили затворниците. След като преместиха диамантената сфера в хангара на мантата, капитанът промени курса и се насочи към тях. Семействата се струпаха при шлюза, за да посрещнат роднините си. Вече бяха получили списъка на оцелелите.
Въпреки че Фицпатрик бе доволен от постигнатото, сърцето му продължаваше да се свива. Беше използвал чувствата на Зет, за да постигне замисленото, и си даваше сметка, че младата жена сега е ядосана и дълбоко обидена. Щеше ли да я види някога пак?
128.
Крал Питър
Всеки негов ход правеше политическата основа, на която се опитваше да стъпва, все по-несигурна. Питър разчиташе много на учителското компи ОХ и както винаги на Естара, своята любима красива кралица.
Все още не смееше да повярва на заместник-председателя Каин, въпреки че съвсем неочаквано слухът за бременността на Естара бе стигнал до народа и се бе разпространил със скоростта на горски пожар. Каин бе направил това, което бе обещал.
От всички страни в Двореца на шепота заваляха писма, картички и поздравления. Народът бе изпаднал в екстаз. Кралицата бременна! Скоро щяха да имат законен кралски наследник, красиво дете на красиви родители.