Двете половини на раковината се долепиха и Чарлз Гомес се озова затворен вътре, като мумия в саркофаг. Крещеше и блъскаше по стените на черупката, но не се чуваше нищо.
Хидрогите отнесоха контейнера до стената и плавно се просмукаха навън. Мембраната заблещука, после бързо се втвърди, без херметичността да се наруши. Роб — продължаваше да притиска пострадалата си ръка към гърдите си — се приближи до прозрачната стена.
Отвън други хидроги бяха дотътрили доста по-обемист предмет, който явно не бе дело на хидрогската технология. Лицето на Роб светна.
— Това е моята посланическа капсула! Хидрогите са я запазили. — Изведнъж го завладя необясним оптимизъм. — Ами ако са решили да откарат Чарлз в звънеца за потапяне? Може би ще го херметизират и ще го пратят горе.
— Не ставай смешен — сряза го Анджея Телтон.
Роб поклати глава, не искаше да се откаже от надеждата. През последните месеци бе преживял твърде много разочарования. Но дори звънецът да се издигнеше до повърхността на газовата планета, как щеше да се добере Гомес до някоя земна станция или друг кораб?
— Може би са уговорили размяна на пленници — каза той. — Военните го правят често. Ами ако дрогите пратят посланик, като онзи, който уби крал Фредерик? Ако са уговорили примирие и прекратяване на огъня? Ами…
Но вълнението му се изпари в мига, когато видя какво правят хидрогите. Надвесени над прозрачния ковчег, те отвориха в единия му край клапа и вътре започна да нахлува газова смес от тяхната атмосфера.
Гомес зарита и заблъска отчаяно.
— Какво правят? — попита Анджея.
— Увеличават постепенно налягането. Отварят контейнера към околната среда.
— Това ще го убие!
— Мисля, че точно това им е намерението.
Гомес се мяташе като полудял в раковината. Хидрогите го наблюдаваха внимателно, сякаш се опитваха да запомнят всичко, за да могат по-късно да го подложат на обсъждане. Гомес блъскаше и риташе. Устата му бе раззината в безмълвен вик. Очите му гледаха обезумяло.
— Спрете! — извика Роб, макар да си даваше сметка, че е безсмислено. Останалите пленници също викаха възмутено.
Налягането се увеличаваше все повече и Гомес постепенно престана да се съпротивлява. Очите му бяха пълни с кръв, кръв шуртеше от ноздрите и ушите му. Роб премигна и усети, че по страните му се стичат сълзи. Не искаше да гледа тази ужасна сцена, но нямаше сили да отмести поглед.
Хидрогите не спряха дотук, а дори след като Гомес издъхна, продължиха да пропускат вътре газова смес. Увеличаваха налягането, докато трупът не започна да се свива и да се пропуква.
Десетина минути тялото на Гомес постепенно се превръщаше в кърваво желе. След това тримата неумолими хидроги отвориха раковината и изсипаха желатиновата маса от нея. На пода пльокна червеникава купчина, от която стърчаха смазани кости. Трите аморфни същества я гледаха, сякаш очакваха всеки миг да започне да се оформя в човешко тяло, както умееха те. Ала вместо това желатиновата купчина, в която бе превърнат Чарлз Гомес, само бълбукаше и се тресеше.
А после хидрогите си тръгнаха. Какво ли се опитваха да постигнат? Какво очакваха да се случи? Що за ужасен експеримент бе това? Или бе изтезание? Наказание, или дори забава? Роб не каза нищо, останалите пленници също мълчаха.
— Никога няма да се измъкнем живи оттук — обяви накрая Анджея.
И тогава хидрогите се върнаха и уловиха нова жертва.
12.
Адар Зан’нх
От командния център адарът гледаше смаяно картините, предавани от завзетия хангар. Почетната рота, протоколните офицери и членовете на посрещаческия комитет лежаха проснати на палубата, пометени от шокови оръжия или повалени в безсъзнание с груби удари. Вратите бяха затворени, достъпът до хангара — невъзможен. Руса’х се бе барикадирал заедно със заложниците и настояваше да получи невъзможното.
— Закарайте там инженерите и конструкторите! Искам да разбият вратата. Завладейте хангара. — Зан’нх помисли малко и добави неохотно: — Ако е възможно, запазете живота на губернатора. Ако не, направете каквото е нужно.
Войниците пред затворената врата използваха резачки и лостове, ала преградата бе изчислена да издържа дори на експлозии.
Досетил се, че Зан’нх може да ги подслушва, губернаторът не прояви нито капчица състрадание и нареди на бунтовниците си да доведат пред него неколцина изплашени членове на посрещаческия комитет. Руса’х седеше в своята имитация на какавиден трон и даваше нареждания.
— Не ти остава много време, адаре. Предай ми лайнера или ще започна да екзекутирам пленниците.