— Имаш нови три минути, адар Зан’нх.
13.
Орли Ковиц
Отчаяна и объркана, Орли се скиташе из обгорените останки на колонията Корибус. Беше съвсем сама сред нашепващия вятър, който излезе веднага щом се спусна тъмнината. Вятърът се плъзгаше покрай стените на тясната клисура, пораждаше страховити звуци, носеше миризмата на дим и изгоряла плът, а заедно с това стонове, които звучаха като писъци на духове.
Орли бе напълно и безнадеждно сама — единственият оцелял на цялата планета. Всички, които познаваше, бяха мъртви, събратята й колонисти, децата на нейната възраст, дори баща й.
Доскоро средище на мечти и възможности, сега колонията бе димящо пепелище, разтопени отломки, около място, което трябваше да олицетворява надеждата за по-добър живот. Дори древните кликиски руини бяха напълно унищожени. Орли нямаше къде да отиде. На всичко отгоре непрестанно я измъчваха картини от това, което бе преживяла.
Сутринта беше излязла да изследва няколко пещери в една изолирана клисура в другия край на каньона. От една височина бе спряла да се полюбува на човешкото селище, построено на този безлюден свят — част от новата транспортална инициатива за разселване на Ханзата.
А после без предупреждение смъртоносните кораби на Земните въоръжени сили се спуснаха от небето и използваха най-мощните оръжия на Ханзата, за да разрушат постройките и да избият колонистите. И когато се приземиха, за да огледат нанесените щети, отвътре излязоха черни кликиски роботи, придружени от бойни компита. Безжалостните роботи претърсиха методично района, издириха неколцината оцелели, повечето от тях ранени, и ги избиха един по един.
Твърде далече, за да може да помогне, изплашена за живота си, Орли можеше само да гледа безпомощно. Част от нея жадуваше да слезе долу и да се бие с нападателите, или поне да им закрещи — но тя бе достатъчно разумна и си даваше сметка, че това ще е чисто самоубийство. Остана горе, в планината, сгушена и трепереща, докато злите машини не се натовариха на корабите на ЗВС и не отлетяха. И сега тя беше съвсем сама.
Дали наистина беше сама? Знаеше, че планетата е съвсем безлюдна — с изключение на малката колония. Групата им бе първата, пристигнала през транспорталната врата и установила се на Корибус. Макар че още не беше проверила, Орли предполагаше, че роботите са унищожили и портала и с това бяха блокирали всички възможни връзки с останалата част на човешката цивилизация. Никой нямаше да дойде, за да я спаси. Никой отвън нямаше как да узнае за атаката.
През първата нощ откри стърчащия ъгъл на фиброзна циментова стена, издигната преди хилядолетия от насекомоподобната кликиска раса. Макар и почерняла и разронена, тя представляваше поне някакво убежище и Орли се сгуши вътре. Почти през цялата нощ трепери неудържимо. Страхът изопваше до краен предел нервите й и не й позволяваше да заспи. Често чуваше ужасни пукащи звуци — шум от догарящи пожарища и рушащи се постройки. Нищо живо не помръдваше в околността.
Плака дълго, макар да знаеше, че няма кой да я чуе, и накрая съвсем пресипна и изгуби глас. Не беше прекалено емоционална личност, но ужасно й липсваше баща й — и приятелите й също. Ян Ковиц умееше да измисля решения на всички проблеми, макар че понякога самият той създаваше проблеми. Мнозина го харесваха, но малко от тях разчитаха на него.
Ако сега беше тук и я прегърнеше, тя със сигурност щеше да заспи. И той щеше да знае какво трябва да се направи.
Тази мисъл я накара да въздъхне и устните й се разтвориха в измъчена усмивка. Всъщност, кой знае, може би Ян също като нея щеше да се чувства отчаян и изоставен. Но това сега нямаше никакво значение. Орли искаше да е до нея — нищо повече.
„Ако желанията бяха коне, момиче — често казваше баща й, цитираше една стара поговорка, — всички щяхме да ги яздим“.
В най-тъмната част на нощта, все още съвсем будна, Орли чу шум, който наподобяваше шепнещи гласове, идещи от руините на отдавна изоставения кликиски град. Скочи, изтича навън и се препъна в някакви камъни.
— Ехей? — опита да извика, но вместо това излезе само хрип. От прекалено много плач и погълнат дим гласът й бе съвсем прегракнал/Опита отново и този път беше малко по-добре. — Кой е? Обадете се?
Затича отново, този път внимаваше за препятствия, право към руините. Изпод краката й хвърчаха камъчета.
Внезапно я обзе съмнение. Ами ако не бе чула гласа на друг оцелял? Ако някои от зловещите роботи бяха останали тук? Смъртоносните машини бяха ефикасни убийци — бяха й го демонстрирали съвсем недвусмислено. Някой от тях можеше да се спотайва наблизо, в случай че се появят оцелели като Орли. И щеше да я убие.