Сърцето й запърха изплашено. Тя спря съвсем неподвижно в мрака — чакаше и чакаше, изплашена дори да си поеме дъх, да издаде какъвто и да било звук. Защо бе извикала? Глупаво момиче. Трябваше да е по-предпазлива. Ако продължаваше да се държи така, със сигурност нямаше да оцелее дълго.
Опита се да преглътне, но имаше чувството, че някой е натъпкал в гърлото й парцал. Преброи наум до сто, ала откъм руините не долетя никакъв звук. И после, когато почти се бе отказала, се чу нещо като стържене.
Реши, че някоя постройка се досрутва. Нищо не се показа от мрака — във всеки случай нямаше и следа от бързите и безпощадни бойни компита. Ако нещо въобще можеше да помръдва през нощта, навярно бяха някакви дребни гризачи.
А може би гладни хищници?
Върна се в скривалището си, взе един доста тежичък камък и реши, че ще свърши работа за защита. После втренчи очи в мрака и зачака да изгрее слънцето…
На сутринта очите й бяха зачервени, а цялото тяло я болеше. Тя се надигна схванато и тръгна към останките на разрушената колония. Първо се приближи към мястото, където се бе издигала ретранслационната кула и където бе работил баща й. Често бе седяла до него, докато той чакаше да получи съобщения, следеше движението на корабите на Ханзата, проверяваше списъците с налични припаси и съставяше списъци с най-важните товари.
Мъчеше се да поддържа пламъчето на тлеещата в душата й надежда, макар че след огромните разрушителни експлозии надежда нямаше. Точно както предполагаше, предавателят на баща й бе напълно унищожен. Имаше съвсем малко останки, главно метални късове и полимерни парчета. Добре поне, че не откри никакви следи от баща си — ако въобще бе седял тук по време на атаката.
Температурата на оръжейните импулси бе превърнала почвата в стъкло. Напомняше й малко за захарната глазура върху любимия й крем карамел.
Изкатери се на една димяща купчина и стигна до стената, зад която трябваше да се намира кликиският портал. Както и предполагаше, чуждоземната машина бе превърната в отломки. Съвсем преднамерено. Никога нямаше да успее да се измъкне от Корибус.
Всеки път, когато се натъкнеше на някое разочарование, губеше частица от надеждата си.
Накрая се приближи към постройката, където се бяха настанили двамата с баща й. Опустошението на колонията бе толкова пълно, че можеше да определи мястото само по някои ориентири, по останките от основите или като проследи затрупаните пътища. На самото място имаше опушено скеле и натрошени тухли. Откри сред останките парцаливи дрехи, две тенджери и — по милостта на съдбата — шест пакета храна. Разкъса един и лакомо залапа ароматните протеини. Не си бе давала сметка колко е гладна.
До една паднала стена намери два плика с консервирани гъби, от онези, които с баща й бяха отглеждали на Дремен. Още един от многобройните планове на Ян Ковиц за бързо забогатяване. Гъбите растяха неудържимо, но понеже никой от колонистите не пожела да ги яде — имаха вкус на гума, — Ян и Орли бяха принудени да изоставят фермата и да сграбчат спасителното въже на Ханзата за колонизиране на други планети. Отпърво онзи студен, влажен и потискащ свят никак ней хареса… но това поне бе възможност за баща й да разгърне способностите си.
Орли притисна пликовете към себе си и усети как гъбите вътре се смачкват. Стомахът й се разбунтува и тя стисна зъби и запреглъща, дишаше през носа, за да прогони внезапно изникналото гадене. Точно сега, когато хранителните й запаси бяха така ограничени, повръщането беше излишен лукс. Трябваше да задържи на всяка цена храната в стомаха си, ако искаше да оцелее. А бе твърдо решена да оцелее.
Прибра пликовете за по-късно, надигна се и се огледа. Не се беше сещала за дребничкия козинест гризар, миниатюрното космато същество, което държеше за домашен любимец, докато не откри разбитата клетка под една рухнала греда.
Това вече беше прекалено. Орли отново си позволи няколко безкрайни минути на неутешими ридания — не само за гризарчето, но и за баща си, за всички колонисти, за цялото опустошено селище. Постепенно прибави към тях изгубения дом, самотата и предстоящите трудности. Изведнъж хлипанията й секнаха. Нямаше кой да чуе мъката й, нито да се погрижи за нея. Така че тя реши да прерови останките за всички предмети, които биха могли да са й от полза.
Започна от разрушената им къща. Докато ровеше там, неочаквано се натъкна на музикалния си синтезатор. Колкото и да бе странно, инструментът все още работеше и в акумулатора имаше достатъчно заряд за една, дори за две седмици.
Почти през целия следващ ден преравя методично къща след къща, събираше всякакви неща — комплект за оказване на първа помощ, малка купа, още хранителни пакети, късове метализиран плат, жици — човек не знае кое от тези неща може да му потрябва. Привечер успя да пусне една от автоматичните водни помпи и жадно загълта първите струйки вода. Зачуди се дали да не се върне сред хълмовете, където се бе крила от роботите-убийци, но те бяха твърде далече, а тя не искаше да е изолирана, макар че почти не се надяваше някой дай се притече на помощ.