— Всички лайнери да се отдалечат от бойния лайнер на Тор’х. Пригответе се да избегнете огъня. Екраните на максимална мощност.
Тор’х се изсмя.
— Няма да помогне, братко. Не знаеш по кой от тях ще стрелям, а тези подсилени оръжия са конструирани да пробиват корпусите на хидрогите — със сигурност ще се справят с вашите щитове.
В коридора, пред вратите на хангара, техниците продължаваха да работят с удесеторени усилия. Зан’нх поиска текуща информация.
— Поне още четирийсет минути, адаре.
Гърлото му се сви. За четирийсет минути Руса’х можеше да избие още дузина невинни жертви или да заповяда да взривят още няколко бойни кораба — освен ако Зан’нх не наредеше да разрушат кораба на Тор’х и да пожертва няколкото хиляди души на борда. Други пък щяха да бъдат простреляни при превземането на хангара.
Значи пак кръвопролития! Това просто беше неприемливо. Но дали капитулацията можеше да му спечели нужното време? Не беше сигурен.
— Доведете следващата жертва. Тор’х, избери нова цел — обади се с въздишка губернаторът Руса’х. — Още невинни жертви на съвестта ти, адаре. Представи си как ще бъдеш запомнен в Сагата за седемте слънца.
— Спри! — извика Зан’нх. — Ако се предам… ако се предам сега, даваш ли дума да не избиваш повече членове на екипажа? Ще наредиш ли на Тор’х да не стреля по корабите?
— Никога не съм искал да ги убивам, адаре — отвърна Руса’х с глас на най-миролюбивото и разумно същество. — Такава безсмислена загуба. Но настоявам да получа Слънчевия флот за свои цели. Бях принуден да предприема тези драстични мерки само защото ти отказа да ми съдействаш.
Зан’нх бе задържал разбунтувалия се губернатор повече от определените три минути и Руса’х го забеляза и се обърна към компаньонките:
— Убийте още един… но този път се постарайте да боли. Може би ще е последният. Нашият адар трябва да се научи да взема решения бързо.
Кристалните ножове се вдигнаха. Една от компаньонките изви главата на жертвата назад, за да оголи шията.
— Предавам се! — извика Зан’нх. — Ако се закълнеш да не убиваш повече заложници, се предавам!
Засега.
Компаньонките застинаха и погледнаха към Руса’х в очакване да получат нови инструкции. Изглеждаха разочаровани. Обезумелият губернатор вдигна поглед към камерата и погледна адара право в очите.
— Капитулацията ти трябва да е безусловна. Нареди на капитаните да предадат корабите си на Хирилка. Ти си техен адар и те ще ти се подчинят.
— Не може да е безусловна — упорстваше Зан’нх. — Дай ми думата си, че няма да им сториш нищо лошо.
Руса’х помисли за миг.
— Добре. Докато ми сътрудничиш, няма да убия никого от екипажите на Слънчевия флот — нямам намерение да сторя зло и на теб, адаре. Ти ще си чудесен помощник за нашата кауза.
— Никога няма да се присъединя към метежа.
— В такъв случай ще е полезен заложник — посочи Тор’х. — След като вече не разполагаме с Пери’х.
Зан’нх стисна юмруци, отчаяно се мъчеше да измисли някакъв изход от тази кошмарна ситуация, без това да доведе до загуба на още невинни жертви. За момента не виждаше никакъв начин, но това не означаваше, че няма да се добере до решение по-късно. Време, ето какво му трябваше.
Някой от хората му сигурно щеше да открие начин да си възвърнат бойните лайнери. Дори да ги получеше, губернаторът на Хирилка нямаше да разполага с достатъчен брой последователи, които да противопостави на войниците от Слънчевия флот. А за да управлява четиридесет и седем кораба, Руса’х се нуждаеше от обучен персонал. Една малка група бунтовници не можеше да командва цял флот.
Ситуацията щеше да се промени. Трябваше да се промени.
Зан’нх си даваше сметка, че временно е победен — но само временно. Не му оставаше друго, освен да се осланя на своите способности и на способностите на екипажа. Все щяха да открият начин да избягат и после да изправят Руса’х и Тор’х пред съда. Но за момента не можеше да понесе повече страдания.
Тор’х беше прав. Адарът не би могъл да нареди на бойните си кораби да открият огън. За него бе невъобразимо да постигне победата по такъв начин.
С болка на сърцето Зан’нх се извърна към комуникационния офицер.
— До всички кораби. — Думите лепнеха в устата му като отрова. — Внимание! До всички септари и всички капитани на бойни лайнери! Предайте корабите си на Руса’х и бунтовниците му. Няма да пострадате. Дадох дума, че няма да оказваме съпротива.
„Засега — помисли си. — Засега…“
16.
Сели
Всеки път, когато поглеждаше фигурата от оживяло дърво, Сели се изпълваше с увереността, че вижда брат си Бенето, който бе напуснал Терок преди близо осем години. Чертите на голема бяха точно копие на спокойното и усмихнато лице, което помнеше от детството си. Дори изражението бе същото, макар движенията на голема да бяха малко насечени и неумели.