Щом совалката се приземи, пред люковете застана почетна гвардия, за да ескортира пленения адар нагоре по хълма към двореца. Тор’х закрачи напред, с високо вдигната глава. Отведоха Зан’нх в една просторна стая и Тор’х му даде знак да влезе.
— Тези помещения за последен път бяха използвани от нашия нещастен брат Пери’х. Той вече няма нужда от тях.
— Съмнявам се, че си направил нещо, за да попречиш на убийството му — рече Зан’нх.
— Да попреча ли? Аз го подкрепих. Това беше единственият начин да те накараме да се понесеш насам начело на цяла манипула. Примамката беше неустоима, клопката — ефикасна. Виж само колко много постигнахме.
— А ти какво спечели? Освен че изгуби душата си.
Но вместо да избухне, Тор’х нареди да им поднесат освежаващи напитки. А когато масата бе отрупана с ястия, престолонаследникът се зае да се храни с видим апетит. Усмихваше се, сякаш бяха на весело празненство. Зан’нх само го изгледа мрачно и отказа да се храни.
— Е, аз пък ще си хапна. Наредих да ни поднесат и шайинг. Искаш ли да опиташ? Ще ти помогне да прозреш много неща.
— Вече разбрах достатъчно.
— Твърде си млад, за да се правиш на инатлив дъртак. — Той вдигна висока чаша с искряща млекоподобна течност. Погледна я жадно, сякаш нямаше търпение да я опита… но Руса’х бе забранил шайинга за всички, които вече бяха преобърнати.
— Няма да позволя с мен да се случи това, което стана с теб — рече Зан’нх.
— Зависи от гледната точка. — Тор’х остави чашата. — Баща ни просто повтаря грешката на своя баща и на дядо ни. Време е за промени. — Младият мъж сплете пръсти и го погледна с неподправена искреност. — Повярвай ми, Зан’нх. Правя всичко това за доброто на Илдирийската империя, същото важи и за чичо Руса’х. Наистина ще е много по-добре, ако адарът на Слънчевия флот се присъедини към нашата кауза — доброволно, рационално, както го направих аз.
Зан’нх не отговори. Мислите му вече бяха насочени към това как да прати предупреждение на Миджистра и по какъв начин да избяга.
На вратата застана един от пазачите.
— Получихме съобщение от императора Руса’х. Всичките четиридесет и шест лайнера са подчинени на волята му. Екипажите им вече са обвързани здраво с новата мрежа на тизма.
Тор’х се извърна засмяно към брат си.
— Виждаш ли, Зан’нх — дори и да откажеш да ни сътрудничиш, пълноправният император ще разпростре просвещението си из целия Хоризонтен куп. Вече нищо не може да го спре, след като разполага с бойни лайнери.
30.
Крал Питър
По време на обратния път от Илдира Питър бе безпомощен свидетел на сутрешните пристъпи на кралицата. В покоите им се опитваше дай помогне, докато тя лежеше с пребледняло лице, спохождана от чести пристъпи на гадене. Можеше само да се моли никой да не ги наблюдава от мониторите. И двамата бяха убедени, че ги следят постоянно.
Играеха на различни игри и си приказваха за незначителни неща. Всеки път, когато се втурваше към умивалника, кралицата промърморваше достатъчно високо оправданието, за което се бяха уговорили:
— Ах, тази илдирийска храна! Добре, че останахме само един ден.
— И мен ме боли корем — отвръщаше Питър. — Сигурен съм, че магът-император има прекрасни готвачи, просто обмяната на веществата ни е различна.
Можеха само да се надяват, че оправданията им звучат достатъчно искрено.
Питър й каза да си легне, после се приближи към затворената врата на каютата на председателя. Позвъни два пъти, изпълнен с увереността, че прекъсва Венцеслас по време на важна работа.
— Базил, исках само да ти кажа, че с удоволствие бихме хапнали с теб, но полетите никога не се отразяват добре на кралицата. Тя си почива, за да е свежа за приема на Земята. Съжалявам.
Председателят вдигна глава от екрана с документите и изгледа хладно Питър.
— Да ядем заедно? Тези опити за сближаване трябва ли по някакъв начин да ме размекнат? Не виждам смисъл да се преструваш, когато наоколо няма публика.
Питър се поклони, за да прикрие усмивката си.
— Както желаеш, Базил.
Твърде зает, за да продължи разговора, председателят само махна с ръка и се върна към работата си.
Разбира се, Питър искаше да държи кралицата колкото се може по-далече от този човек. Но ако упорстваха в прикриването си, със сигурност щяха да събудят подозренията му. По един или друг начин председателят бе научил Питър на много способи за манипулиране.
В първия миг си помисли, че отново е пробудил омразата на председателя, после се сети, че Венцеслас не губеше време и енергия за подобни чувства. Като председател на Ханзата, той очакваше от краля да изпълнява точно ролята и задълженията си. Нищо повече. Ядосваше се само когато младият крал излизаше от очертаната граница или отправяше предизвикателство към властта му. През останалото време вероятно изобщо не се сещаше за него. Председателят нямаше време за приятели и врагове. Смисълът на неговия живот бе властта, вземането на решения и управляването на човешката цивилизация.