Естара стисна ръката на мъжа си.
— Не смятам, че е забелязал нещо нередно. Поне не го показа с нищо. Мисля, че тайната ни е запазена.
— Човек никога не може да е сигурен, когато става въпрос за Базил. Но всичко е само въпрос на време. Отлагаме неизбежното, нищо повече. Скоро бременността ти ще си проличи.
— Ако успеем да спечелим достатъчно време, решението ще бъде взето без него. Още месец и ще е твърде късно, за да предприеме нещо.
— Не бих разчитал на това. Може да поиска да махнем бебето въпреки рисковете за теб…
Очите на Естара се напълниха със сълзи.
— Защо ще иска подобно нещо? Какво ще спечели от това?
— Ще го направи от злоба, не по някоя логична причина. Никога няма да позволи подобна подигравка с властта му.
— Но ще кажем, че е станало случайно! Че не съм искала да забременея.
— Базил няма да го приеме по този начин. Той иска да държи всичко под свой контрол. Щом сме сгрешили, ще настоява да си получим наказанието. — Питър изведнъж се сети нещо друго и се намръщи. — Освен ако не реши, че детето е чудесен начин да ни контролира. Пионка в играта.
Естара го погледна разтревожено.
— Достатъчно е да ни заплаши, че ще му направи нещо, и няма да имаме друг избор, освен да го слушаме.
А през това време изображенията на лицата им продължаваха да излъчват силни и оптимистични послания за здравия съюз на хората и илдирийците срещу хидрогите.
Питър си спомни как Базил бе използвал самата Естара — бе заплашил неговата красива млада кралица, ако той не изпълнява каквото му се нареди.
— В краен случай ще се опитаме да му покажем какви са предимствата. Това може би ще е единственият начин да опазим детето.
Кралицата се облегна на рамото му.
— Може би просто трябва да му кажем и да се надяваме, че няма да предприеме нищо лошо.
— Да се надяваме? — Той я погали по бузата и се усмихна горчиво. — Има и по-добри възможности.
Дирижабълът обиколи три пъти огромния дворец. Междувременно добре обучените гвардейци се построиха покрай овалната площадка за приземяване. Здрави въжета закотвиха летящия кораб към стълбовете и с помощта на асансьор Питър и Естара се спуснаха на платформата с посрещачите, където ги очакваше брадатият архиотец на Църквата на единството. Вдигнал високо жезъла си, официалният религиозен водач на Ханзата се изправи до краля и кралицата.
Питър никога не бе разговарял свободно с архиотеца, който, също като него, изглежда, заемаше само церемониален пост и бе лишен от реална власт. Бузите на архиотеца бяха неестествено зачервени — вероятно му бяха сложили грим, — а бледосините му очи бяха заобиколени от мрежа от бръчки, но погледът му беше празен. Той произнесе очакваните думи, измърмори кратка молитва и поведе процесията, която трябваше да придружи Питър и Естара в Двореца на шепота.
Величествено, пъстроцветно и шумно представление, предназначено да убеди обществото, че всичко в Теранския ханзейски съюз е наред.
Крал Питър изпитваше безкрайна умора.
31.
Осира’х
Докато губернаторът на Добро я водеше към мага-император, се чувстваше ужасно малка. През целия си живот се бе готвила за този момент — дошло бе времето да се изпълни предначертанието, да поеме по пътя, който никога не бе желала да извърви. Униформени телохранители бяха обградили приемната зала на небесната сфера, готови да дадат живота си, за да защитят своя могъщ водач. Каква непоколебима вярност!
Осира’х пристъпи напред с малки несигурни крачки. Беше се срещала с баща си, когато той бе идвал на Добро да посети гроба на майка й, но дори тогава хранеше известни съмнения относно истинските му мотиви. Дали той наистина не беше в течение на ужасните експерименти? Тя не можеше да забрави предупрежденията на Нира Кали.
Погледна Джора’х в лицето и в ума й нахлуха спомени и преживявания, заложени там малко преди смъртта на майка й. През очите на Нира тя виждаше този човек като престолонаследник, любящ и състрадателен син на лукавия маг-император Сайрок’х. Джора’х никога не би разрешил да се извършат гнусните деяния, които Нира и другите затворнички бяха преживели в разплодителните бараки на Добро. Или поне така вярваше майка й.
Докато го гледаше сега, върху озарения от слънчева светлина пиедестал, в какавидения трон, Осира’х го виждаше през още един чифт очи, а спомените, които бликаха в нея, бяха кристално ясни като цветните прозорци, оформящи купола на небесната сфера: Джора’х като млад мъж държи Нира, бледата му илдирийска кожа е в ярък контраст с хлорофилнозелените ръце, крака и гърди на майка й. Тя си спомняше допира му, целувките, начина, по който пробуждаше страстта й. Дълбоко в себе си Осира’х се зачуди дали не вижда в ума си собственото си зачеване.