Това не бяха спомени, които едно дете би трябвало да има за баща си, но Осира’х не изпитваше отвращение, нито усещането, че е неволна свидетелка на прекалено интимни неща. Част от нея бе майка й, а Нира бе обичала този човек, беше му вярвала. Нито за миг не си бе помислила, че той я е изоставил. Но същевременно Осира’х си даваше сметка за властта, съсредоточена в ръцете на мага-император. Той не бе предприел никакви стъпки, за да преустанови насилствените оплождания и ужасните генетични експерименти с тайни човешки пленници дори след като бе узнал истината. Какво очакваше тогава? Не беше сигурна дали баща й заслужава подобно уважение. Всъщност вече не беше сигурна в нищо.
Джора’х се надигна от трона, за да я посрещне, и губернаторът на Добро отстъпи назад. Очите на мага-император сияеха от гордост и надежда.
— Брат ми Удру’х каза, че си напълно готова, Осира’х. Илдирийската империя не може да чака повече. Приемаш ли рискованата задача, която ти възлагаме — да откриеш хидрогите, да установиш с тях контакт и да ги доведеш тук, при мен?
— Не само приемам дълга си, но и го посрещам с радост — отвърна Осира’х и изправи рамене.
Джора’х я дари с усмивка и част от нея бе готова да се разтопи от щастие.
— Точно това очаквах от теб — но и много повече. — Той я прегърна нежно, но тя не знаеше как да реагира. Наистина ли я смяташе за своя дъщеря, или виждаше в нея само средство за постигане на целите си?
И тогава, за своя изненада, тя забеляза една фиданка в саксия, поставена до трона. Изведнъж почувства в сърцето си радост и тъга — майка й, откъсната от съкровената си връзка със световната гора, отчаяно жадуваше отново да почувства контакта с нея. В гърлото й заседна буца, искаше й се да протегне ръце към малкото растение, да го докосне с пръсти, да изпрати съобщение по телевръзката.
Стига да можеше.
Вместо това отстъпи назад.
Магът-император обаче бе забелязал жаждата в очите й.
— Това не е ли едно от световните дръвчета, които растат на Терок?
Джора’х погледна учудено Удру’х и попита:
— Да. Но как го позна?
Осира’х разсъждаваше трескаво. Ней се щеше да разкрива способностите си пред никого.
— На Добро изучавах много и различни неща. Инструкторите и наставниците са много взискателни — а губернаторът ми каза, че съм специална, защото майка ми е била зелена жрица.
Удру’х също бе объркан.
— Мислех, че всички тамошни дървета са измрели, ваше величество.
— Това ми е подарък от кралица Естара. — Джора’х присви очи. — Възнамерявам да се погрижа за него. Не искам да му се случи нищо лошо.
Осира’х все още усещаше тръпки от близостта с фиданката. Магът-император щеше да я прати при хидрогите най-рано след няколко дни, когато приключеха подготовките. Ако имаше възможност…
Удру’х се поклони тържествено.
— Ваше величество, налага се да се върна на Добро. Двамата с моя заместник трябва да продължим обучението на братята и сестрите на Осира’х, в случай, че тя се провали.
Джора’х го изгледа внимателно.
— Нямаш ли й доверие?
Отговорът на чичо й бе студен и безсърдечен.
— Посветих живота си на подготовката на това момиче. Но не бива да забравяме, че става въпрос за оцеляването на империята. Не бих рискувал само с една-единствена възможност.
След тези думи губернаторът на Добро, който я бе отгледал и обучил, мъжът, който бе показал толкова голяма привързаност и надежда, а също така бе затворил майка й, бе я изнасилил, а след това я бе пребил до смърт — се обърна и напусна, без да каже нито думичка повече.
32.
Рлинда Кет
Дейвлин Лотце отлетя за Земята с конфискувания кораб, а Рлинда остана на Релекер само колкото да помогне на БиБоб да натовари „Сляпа вяра“ със снаряжението за новите колонии на Ханзата. Губернаторката Пекар не преставаше да се оплаква, че й губели времето, че я лишавали от важни припаси и че всичко това струвало твърде много. Единственото, което я радваше, бе, че скоро щяха да се разделят.
Ако питаха Рлинда, тя сигурно щеше да отвърне, че ще е най-добре губернаторката да си намери някоя малка миризлива дупка, в която да си натика нетърпението. Натъпчеше ли отново оцелелите колонисти от Крена на борда на „Ненаситно любопитство“, те скоро щяха да се почувстват ужасно нещастни, още повече че този път не бяха преследвани от почти неизбежна гибел.
След кратка и не особено сърдечна церемония губернаторката най-сетне изпрати „Любопитство“. Макар да бе ядосана от липсата на човешка топлота и съчувствие на Релекер, Рлинда не беше злопаметна (въпреки твърденията на бившия й съпруг). Не хранеше никакви чувства към обитателите на тази колония, просто не искаше да ги вижда повече. Така че веднага щом излетя в космоса, я завладя усещането за свобода и тя промърмори: