— Известно ли ви е, че Ханзейският съюз е обявил война на всички враждебни скитнически кланове? И че всеки, който бъде заловен да търгува с тях, ще получи сурово наказание?
Веждите на Кейлъб подскочиха и той изсумтя:
— Значи зевесетата могат да се носят насам-натам из космоса и да заплашват, когото им падне, но когато въпросът опре до снабдяване, всеки да се оправя както може, така ли? Типично за тях.
Ден не бе очаквал подобна тактика.
— Госпожо, Земните въоръжени сили вече разрушиха няколко скитнически центъра — нападнаха ги без предупреждение.
— Това е тяхна стандартна процедура — заяви спокойно грангубернаторката.
Ден — не знаеше какво да прави — запристъпва от крак на крак.
— Ние, хъм… не бихме искали да излагаме на риск колонията ви. Щом е така, събираме си багажа и си тръгваме.
— Така ли? — Кейлъб го погледна изненадано.
И тогава губернаторката ги изненада още повече:
— Майната им на онези тъпанари военните. Хората ми страдаха достатъчно. Покажете ми какво имате. Ирека има нужда почти от всичко.
Колонистите се скупчиха около „Настойчиво постоянство“. Ден и Кейлъб се фукаха със скитнически метали, платове от синтетична вълна, светлочувствителни фолиа и компактни промишлени инструменти. През отворените люкове на „Постоянство“ нахлуваше свеж ветрец и проветряваше задушната атмосфера. Иреканците шумяха и подвикваха отвън.
Ден естествено бе запазил най-доброто за накрая.
— В дъното на товарния отсек имам дървесина от световни дървета. — Покани с жест грангубернаторката да се качи на борда и й обясни как майка Алекса и отец Идрис бяха позволили на скитниците да вземат част от дървото в замяна на оказаната помощ.
— Работили сте на Терок? Интересно. — Тя сниши глас. — В официалния бюлетин на Ханзата не се споменава нищо за това. Според тях вие просто се инатите, докато човечеството страда.
Трупите в дъното на трюма приличаха на златни кюлчета. Из въздуха се носеше омайната миризма на билки и дървесни сокове.
Докато летяха насам от Оскивъл, Ден бе изпробвал уменията си по дърворезба върху парчета от този материал. Когато с Кейлъб не играеха карти, работеше върху дървото с острия си нож и оформяше различни фигурки. Скитниците рядко имаха възможност да резбоват дърво и той предполагаше, че няма да го бива особено в тази дейност, но по някакъв начин успяваше да измъкне навън скритите вътре фигурки — или по-скоро им придаваше формата, който раждаше собственото му въображение.
Докато грангубернаторката прокарваше длан по дървесината, той забеляза, че в погледа й блещука вълнение. Нямаше и следа от скептичния й вид — дори изглеждаше някак подмладена.
— Ще вземем и от дървото. Ще трябва да водим мирни преговори — каква по-добра валута? — В гласа й се долавяше решителността на истински водач.
На борда се качи задъхан иреканец.
— Бойна група на зевесетата току-що пристигна на орбита! Готвят се да спуснат совалка с адмирал Стромо на борда.
— Идват на проверка. Така поне изглежда.
Ден и Кейлъб се спогледаха: чудеха се дали иреканците не са ги предали. Но беше абсурдно да се прати толкова бързо съобщение и когато погледна лицето на грангубернаторката, той разбра, че няма и следа от измама.
— Ще видят кораба — каза Ден — и ще разберат, че сме тук.
— Не искам да се обиждате, господин Перони, но с всички тези отворени люкове, кръпките по обшивката и странната конструкция на кораба никой от зевесетата няма да си помисли, че е действащ — във всеки случай не и човек с ограниченото въображение на адмирал Стромо. — Тя се обърна към вестоносеца. — Повикайте всички, които са наблизо. Необходима ни е незабавна помощ. Докарайте колкото се може повече тежки машини и всичко, което намерите в околностите на парка.
Пред учудените погледи на Ден и Кейлъб през следващия половин час иреканците докараха булдозери и кранове и ги струпаха около кораба. Изтикаха и два селскостопански самолета с водородни двигатели, които разположиха от двете страни на „Настойчиво постоянство“. Мъже и жени опънаха брезенти и подредиха купчини сандъци. Скоро корабът на скитниците изглеждаше така, сякаш отдавна е преустроен в склад или нещо подобно.
Тъй като времето им беше съвсем ограничено, грангубернаторката улови двамата мъже за ръцете.
— Сега единственото, което може да направи впечатление, сте вие двамата. Дрехите ви направо бият на очи. Да ги сменим с нещо не толкова забележимо. — Тя се подсмихна. — Все ще намерим два мръсни комбинезона, които да не са ви по мярка.
— Лично аз бих предпочел нещо чистичко — заяви Ден. — Но щом идеята е да се слеем с тълпата, какво пък, ще го направим.