— Та както казах, командире, досегашната ви кариера е впечатляваща. Ако се изключат няколко дребни инцидента, свързани с дисциплината, службата ви е безпогрешна. Вие сте чудесен избор за тази работа.
Едва не й се зави свят от гордост.
— Сър, четох как илдирийският адар сразил враговете при Кронха 3 и зная какво представляват новите ни разбивачи. — Тя присви очи. — Искам да сте искрен с мен, генерале. Очаквате от мен да се съглася доброволно на участие в една почти самоубийствена мисия, нали?
Ланиан махна небрежно с ръка.
— Разбира се, че има известни рискове, но мисията не е самоубийствена, Тамблин. Разбивачите са снабдени със система за евакуация на човешкия екипаж. Веднага щом бойното компи получи командите си, можете да се прехвърлите в капсулата и да изоставите кораба. Какъв смисъл да оставате там и да гледате фойерверките?
— Фойерверките… — повтори тя замислено. — Сър, убеден ли сте, че шансовете са на наша страна?
— Не напълно, но този път поне ги имаме. — Той се наведе над бюрото. — Тамблин, нали мечтаехте да се биете с хидрогите. Ето ви чудесна възможност.
В края на краищата това беше война. Нищо не можеше да се гарантира.
— Покажете ми къде и веднага ще се подпиша, сър. Имате първия доброволец.
Ланиан очевидно беше доволен.
— Чудесно. Знаех си, че мога да разчитам на вас, Тамблин.
Тя се досети за недовършената част от изречението: „Въпреки че си скитничка“.
— Кога тръгвам, генерале?
— Подготовката ви започва незабавно. Половината от флота е завършена, другата половина ще е готова до трийсет и шест часа. — Ланиан прегледа докладите пред себе си. — След това изстрелваме разбивачите в мига, когато се появят онези копелдаци.
50.
Джес Тамблин
Джес се бе върнал при скитащата вентална комета и чакаше доброволците да се присъединят към него. Налегнаха го горчиви спомени.
На това място, скрити в опашката на кометата, двамата с Ческа бяха преживели съкровени мигове. Тук поне за малко се бяха отдали на мечтите си и на любовта, която споделяха. Щастливи и безгрижни дни, преди вселената да започне да се разпада.
Сега венталните създания бяха проникнали в душата му, но не можеха да запълнят пустотата, която изпитваше без Ческа.
Венталите не само не можеха да удовлетворят нуждите му, те дори не ги разбираха. Все пак може би болката в сърцето му бе достатъчно силна, за да осъзнаят, че изпитва тъга, макар да не знаеха какво е любовта.
Въпреки че Ческа му липсваше страшно много, вътрешният зов го поглъщаше изцяло. Вече имаше задача и възможност да я изпълни. За венталите борбата с хидрогите бе от първостепенно значение и Джес осъзнаваше, че тяхната победа ще спаси не само скитниците, но и всички хора. Трябваше да балансира между желанията и задълженията си и да продължава напред.
Тази комета бе една от изходните му позиции. Стихийните водни създания бяха проникнали в нейния първичен лед. Макар и далече от стоплящата светлина на слънцето, скитащата комета излъчваше достатъчно енергия и се движеше със собствена сила. Сиянието й по нищо не приличаше на това на звездите.
Отлично място за сбор на неговите водни носачи.
Подобно на капчица до голям глобус, неговият кораб се рееше под непокорната комета. Докато чакаше, Джес не спираше да тъгува по всичко, което бе изгубил. Все още се смяташе за член на клана Тамблин, знаеше, че зевесетата са нападнали скитниците, но нямаше никакъв начин да им помогне.
Въпреки че водните носачи носеха образци от жива вода на борда на корабите си, те не можеха да разговарят един с друг като зелените жреци. От време на време венталите предаваха по някое простичко съобщение, но само по своя воля.
Ето защо Джес трябваше да се срещне с носачите „очи в очи“. Беше уговорил това събиране преди доста време. Вестта за нападенията на зевесетата продължаваше да се разпространява между станциите и постовете. Бежанци от Рандеву пристигаха на тайните бази, индустриалните и орбитални колонии, но повечето представители на клановете, изглежда, все още бяха разпръснати.
Джес се нуждаеше от информация от своите водни носачи — най-вече за това къде са били и докъде са стигнали с разпространението на венталите. Някой трябваше да координира действията им.
Един по един водните носачи започнаха да пристигат. Джес ги остави сами да решат кой кораб ще е най-подходящ за срещата. Макар че не беше близък с никой от тях, усещаше, че срещата ще успокои поне малко тъгата му по човешко общуване.
Загледа се през извитата стена на корпуса. Водата се превърна в нещо като увеличително стъкло и той видя останалите кораби, хората в тях, припомни си лицата им, изненадата, когато за първи път им разказва странната си история. Всички бяха изплашени, когато Джес ги отведе при засения с вентали океан и им даде образци от водните същества.