Джора’х присви очи.
— Тогава как успя да избягаш, след като Тор’х е разполагал с боен лайнер? Или това е поредната двойна измама?
Удру’х махна небрежно с ръка.
— Казах, че ще им отнеса отговора си на Хирилка. Руса’х знае, че ще спечели повече, ако склоня доброволно да се присъединя към бунта. Изглежда, е разчитал на подобна възможност, защото се съгласи. Всъщност аз исках само да спечеля време.
— Той не успя ли да те убеди?
— Разбира се, че не, господарю. Аз си оставам твой верен слуга.
Джора’х не беше съвсем сигурен дали да му вярва. Спомни си всички случаи, когато Удру’х го бе лъгал или бе прикривал важни сведения. Губернаторът на Добро бе склонен да вижда вселената в множество оттенъци на сивото.
Удру’х продължи:
— Щом Тор’х си тръгна, дойдох на Илдира по най-бързия начин. Трябва обаче да се появя на Хирилка, преди да изтече крайният срок, инак ще се върне и ще изпълни заканата си. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Така че очаквам нареждания какво да направя.
54.
Сарейн
След объркващия разговор с горския голем Бенето я разяждаха съмнения. Бенето бе успял да разкрие истинските й мотиви, мотиви, срещу които самата тя се бе страхувала да се изправи.
Идрис и Алекса можеха лесно да се подлъжат от алтруистичните изявления на дъщеря си, а Базил Венцеслас възлагаше на нея определени надежди за управлението на Терок… но Бенето бе надзърнал право в сърцето й. Той знаеше точно какво прави тя, наясно беше с противоречивите й желания и с това кое не е наред с нея.
Макар да бе израсла на Терок, Сарейн така и не бе успяла да го заобича — смяташе го за примитивен и изостанал свят, за пранга на краката й, която й пречи да постигне чудесни неща. Смяташе, че всичко друго е по-добро от тази нецивилизована пустош, и бе опитала какво ли не, за да избяга при Ханзата. А там, с ококорени от почуда очи, амбициозна, развълнувана от възможностите, бе допусната във вътрешния кръг на самия председател. Дори стана негова любовница, което й разкри допълнителни перспективи. Отначало всичко това й се струваше забавна игра, но после чувствата й се объркаха…
Сарейн въздъхна. Да, брат й Рейналд бе убит при хидрогската атака, което я правеше първата наследничка на отец Идрис и майка Алекса. Никой не стоеше между нея и трона. Достатъчно бе само да заяви претенциите си и родителите й щяха да се съгласят. Но тя осъзнаваше, че мястото й не е тук. Искаше да се върне на Земята, да се потопи отново в политиката на Ханзата, да посещава балове и приеми, да гледа стотици различни информационни предавания, да е свързана с човешката цивилизация.
Сърцето й се късаше, когато се върна на Терок и видя опустошенията. Не искаше да е свидетелка на рухването на дома на детството си — изгорени дървета, изгубени близки, рухнали жилища. Не искаше да си представя как Рейналд е гледал световната гора и се е опитвал да спаси своя свят от хидрогите — безуспешно.
Не можеше да остане тук.
На идната сутрин, с изгрева на слънцето, тя облече посланическата тога, която й бе подарила толкова отдавна старата Отема. Беше взела решение да следва зова на сърцето и ума си, независимо от това, което щяха да кажат другите. Родителите й искаха да остане на Терок, също както и Базил — макар и по съвсем различни причини. Нито една от тези причини нямаше значение за нея. Тя просто не можеше да го направи.
Пое дълбоко дъх и тръгна да намери родителите си. Мнозина терокци вече бяха излезли на работа в мъгливата влага на ранното утро, събираха и подреждаха здрави фиданки за износ от Терок. Големът Бенето беше при тях и щом тя наближи, извърна изваяното си от дърво лице към нея.
Идрис и Алекса носеха работни дрехи, лицата им бяха изцапани и потни. Идрис я погледна, усмихна се и каза:
— Сарейн, изглеждаш чудесно.
— Какво има, Сарейн? Защо си толкова сериозна? — попита майка Алекса. Не се усмихваше.
— Защото трябва да обсъдим сериозни въпроси. Зная, че искате да остана и да поема управлението на Терок. — Тя спря до голема. — Но не мога да го направя, също като Бенето — говоря както за стария, така и за новия, този тук. Това не е за никой от двама ни. Просто няма да е… редно.
— Какво искаш да кажеш? — Идрис вдигна черната си брада. — Разбира се, че е редно. Двамата с майка ти се оттеглихме. Ти си следващата поред и сега имаме много голяма нужда от теб.
Сълзи напираха в очите й, но тя ги сдържа.
— Терок има нужда от мен, но на друго място. — Огледа се, огледа обгорените дървета, потрошените клони, разрушените домове и си помисли, че просто не може да понесе всичко това. Дори миризмите, които вдишваше, я дразнеха и измъчваха. Тя не беше за този свят.