Продължи да тича напред, за да излезе точно пред групата. Видяха го, едва когато насочи оръжието.
— Какво означава това? — попита инспекторът.
— Не мърдайте — нареди Том. — Всички без инспектора да оставят оръжието и да се отдалечат.
Войниците се подчиниха, сякаш изпаднали в унес — оставиха оръжията си един по един и се скриха в храсталаците. Грент не помръдна.
— Какво искаш да направиш, момче? — попита той.
— Аз съм престъпникът на селото — заяви гордо Том. — Ще убия инспектора. Моля, отдръпнете се.
Грент се вторачи в него.
— Престъпник? Значи за това дрънкаше кметът.
— Знам, че не сме имали нито едно убийство за повече от двеста години — обясни Том, — но сега положението ще се промени. Отдръпнете се!
Грент скочи настрана. Инспекторът остана сам. Леко се олюляваше.
Том се прицели. Опитваше се да мисли за социалната стойност на престъплението си и за славата, която то щеше да му донесе. Но… видя инспектора, проснат на земята с изцъклени очи, с изкривена уста, без пулс, без дишане…
Опита се да застави пръста си да натисне спусъка, само че… Пръстът не слушаше какво си мисли умът и нямаше намерение да му се подчинява.
— Не мога! — извика Том.
Хвърли оръжието и хукна към храстите.
Инспекторът искаше да изпрати войниците да го търсят, но Грент не се съгласи. На Ню Делауеър имаше само гори. И десет хиляди души нямаше да открият беглеца, ако решеше да се скрие както трябва.
Дойдоха кметът и няколко селяни, за да разберат какво се е случило. Войниците наобиколиха инспектора и Грент и насочиха оръжията си. Лицата им бяха сериозни и навъсени.
Кметът обясни всичко. За нецивилизованата липса на престъпност в селото им, за задачата, която бе получил Том, за срама, който изпитваха, задето не се е справил.
— Защо дадохте задачата точно на него? — попита господин Грент.
— Защото реших, че ако някой може да убие, това е Том. Той е рибар и корми риби.
— Значи всички останали също няма да могат да убиват, така ли?
— Едва ли някой ще направи и това, което успя Том — призна кметът тъжно.
Инспекторът и Грент се спогледаха. Войниците гледаха селяните учудени и с респект. Започнаха да шушукат помежду си.
— Мирно! — изкомандва ги инспекторът, обърна се към Грент и каза тихо: — По-добре да се махаме оттук. Не можем да вземем във войската си хора, които не могат да убиват.
— Бойният дух — промърмори Грент и потрепери. — Това е като зараза. Един човек на ключов пост може да изложи на опасност целия кораб… дори целия флот… само защото не иска да стреля с оръжие. Не си струва рискът.
Наредиха на войниците да се качват в кораба. Те закрачиха по-бавно от обикновено и често се обръщаха, за да погледнат селяните. Продължаваха да си шушукат, въпреки че инспекторът крещеше команди.
Малкият спомагателен кораб излетя и скоро се скри в търбуха на големия. После изчезна и той.
Горният край на огромното червено слънце вече се показваше над хоризонта.
— Можеш да излезеш! — извика кметът и Том изпълзя от храсталака, в който се бе скрил, за да види какво ще стане.
— Провалих се — каза той тъжно.
— Не се упреквай — каза му Били Бояджията. — Това си беше невъзможна работа.
— Да, прав е — добави кметът, когато тръгнаха назад към селото. — Мислех си, че все някак ще успееш да го направиш, но сега не мога да те обвиня. В селото няма човек, който би стигнал дори и дотук.
— Какво ще правим с новите постройки? — попита Били Бояджията и посочи пощата, затвора, църквата и малкото червено училище.
Кметът се замисли дълбоко.
— Сетих се — каза той след малко. — Ще направим детска площадка за хлапетата. Люлки, пързалки и така нататък.
— Още една? — учуди се Том.
— Разбира се. Защо не?
Така си беше — нямаше никаква причина да не направят още една детска площадка.
— Това вече няма да ми трябва — каза Том и подаде на кмета разрешителното си за престъпник.
— Няма — съгласи се кметът и го скъса. Другите го гледаха тъжно. — Е, положихме всички възможни усилия. Не се справихме добре, но няма какво да се прави.
— Беше ми дадена възможност — каза Том, — но не оправдах доверието ви.
Били Бояджията го улови за рамото.
— Вината не е твоя, Том. Не е наша. Това е защото не сме били цивилизовани цели двеста години. Спомни си колко време е било нужно, за да се цивилизова Земята. Хиляди години. Ние се опитвахме да го направим за две седмици.
— Е, ще трябва да продължим да сме нецивилизовани — отбеляза кметът и направи неуспешен опит да се усмихне.