— Хъм — промърмори Том, впечатлен въпреки волята си.
— Ако станеш престъпник — продължи кметът, — ще мога да кажа на инспектора: „Да, разбира се. И тук имаме престъпност, точно както на Земята. Имаме крадец и убиец. Този човек е имал лошо детство и не е успял да се приспособи, но началникът на полицията разполага с улики и ще го арестува за двайсет и четири часа. Ще го заключим в затвора и после ще го реформираме.“
— Какво значи това?
— Не съм много сигурен. Ще му мисля, когато стигнем дотам. Разбра ли сега колко е важно да имаме престъпник?
— Предполагам. А защо точно аз?
— Няма кой. Всички имат някаква друга работа. А и очите ти са присвити. Престъпниците имат присвити очи.
— Не са чак толкова присвити. Не са по-присвити от очите на Ед Тъкача.
— Том, моля те. Всеки трябва да изиграе ролята си. Искаш да ни помогнеш, нали?
— Е, да — отвърна Том уморено.
— Добре, ти си нашият престъпник. Ето това ще узакони положението.
Подаде документ, в който пишеше:
С настоящото се уведомяват всички, че Том Рибаря е надлежно упълномощен крадец и убиец. От него се иска да дебне в тъмни улички, да посещава места с лоша репутация и да нарушава законите.
Том го прочете два пъти и попита:
— Какви закони?
— Ще ти кажа веднага щом ги напиша — отговори кметът. — Всички колонии на Земята имат закони.
— Но какво да правя аз?
— Ще крадеш. И ще убиваш. Не би трябвало да ти е трудно.
Кметът отиде до библиотеката и извади от рафтовете няколко стари книги, озаглавени: „Престъпникът и неговата среда“, „Психология на убиеца“, „Изследвания върху мотивацията на крадците“ и така нататък.
— От тях ще научиш всичко, което трябва да знаеш. Кради колкото искаш, но мисля, че едно убийство ще е достатъчно. Няма смисъл да прекаляваме.
— Добре — кимна Том. — Струва ми се, че ще имам време да се науча.
Взе книгите и се върна в къщата си.
Беше много горещо, а разговорът за престъпност и престъпници го бе уморил допълнително. Изпъна се на леглото си и започна да прелиства старите книги.
На вратата се почука.
— Влез! — извика той и разтри уморените си очи.
Влязоха Марв Дърводелеца, най-големият и най-високият от червенокосите братя, и Джед Фермера. Носеха малък чувал.
— Ти ли си градският престъпник, Том? — попита Марв.
— Така изглежда.
— Тогава това е за теб.
Оставиха чувала на пода и извадиха от него брадва, два ножа, късо копие, бухалка и гумена палка.
— Какви са тези неща? — учуди се Том и се надигна.
— Оръжия, разбира се — отговори Джед Фермера кисело. — Не можеш да си истински престъпник, ако нямаш оръжия.
Том се почеса по темето.
— Така ли?
— По-добре вземи и разбери тези неща сам — продължи Фермера троснато. — Не можем да направим всичко вместо теб!
Марв Дърводелеца намигна на Том и каза:
— Джед е вкиснат, защото кметът го направи пощальон.
— Ще свърша каквото се искат от мен — каза Джед. — Не ми харесва, че ще трябва да напиша толкова много писма.
— Няма да ти е много трудно — усмихна се Марв. — Пощальоните на земята правят същото, а там има много повече хора. Успех, Том.
Отидоха си.
Том приклекна и разгледа оръжията. Знаеше за какво са. Старите книги ги описваха с големи подробности. Само че на Ню Делауеър досега никой не беше използвал оръжие — единствените животни на планетата бяха малки и космати, хранеха се само с трева, а да вдигнеш ръка срещу свой съселянин… на кого беше притрябвало това?
Взе единия нож. Студен. Докосна върха му. Остър.
Започна да крачи напред назад, да гледа през прозореца. Оръжията предизвикваха странно усещане в стомаха му. Реши, че е приел да се захване с всичко това прибързано.
Все пак, още беше рано да се безпокои. Първо трябваше да прочете книгите, после може би щеше да разбере какъв е смисълът.
Чете внимателно в продължение на няколко часа, като прекъсна само колкото да обядва. Книгите сами по себе си бяха ясни — различните престъпни методи се обясняваха изчерпателно, понякога дори с диаграми. Лошото бе, че цялата работа му се струваше побъркана. Защо трябваше да се вършат престъпления? Кой имаше полза от тях? Печелеше ли някой?
Книгите не отговаряха на тези въпроси. Прелистваше ги и се вглеждаше в лицата на сниманите престъпници. Изглеждаха сериозни и вглъбени, напълно осъзнаващи колко важна обществена функция изпълняват.