— Желаем — намеси се господин Грент — да дадем шанс на всички колонии да се сражават за Майката Земя. Сигурни сме, че няма да ни откажете.
— О, не — отвърна кметът. — Разбира се, че няма. Убеден съм, че младите ни мъже с радост ще… искам да кажа… те нямат представа за какво става дума, но са умни момчета и ще се научат бързо.
— Виждаш ли? — обърна се инспекторът към Грент. — Шейсет, седемдесет, може би стотина души. Не е чак такава загуба в края на краищата.
Господин Грент все още изглеждаше недоволен.
Инспекторът и съветникът влязоха в къщата на кмета, за да се освежат. Придружиха ги четирима войници. Другите четирима тръгнаха да се разхождат из селото. Вземаха каквото им харесаше.
Том се скри в близката гора, за да обмисли положението. Привечер се появи жената на Ед Бирата и крадешком се запромъква към него. Тя беше съсухрена жена на средна възраст със сивкаворуса коса, но се движеше доста бързо, въпреки болния си гръб. В ръката си стискаше кошница, покрита с кърпа на червени квадратчета.
— Нося ти вечеря — каза тя, когато откри Том.
— О… благодаря — смотолеви той, когато се съвзе от изненадата. — Не трябваше да го правиш.
— Разбира се, че трябваше. Нашата кръчма е мястото с лоша репутация, което посещаваш, нали? Ние сме отговорни за теб, а и кметът искаше да ти предам нещо.
Том вдигна поглед с пълна уста.
— Какво?
— Каза да побързаш с убийството. Той се опитва да отвлече вниманието на инспектора и онова дребно човече Грент от въпроса, но е сигурен, че рано или късно ще попитат.
Том кимна.
— Кога ще го направиш? — поинтересува се тя и наклони глава в очакване.
— Не трябва да ти казвам — отговори Том.
— Разбира се, че трябва. Аз улеснявам извършването на убийство.
— Така е — съгласи се Том замислено. — Ще го направя тази вечер. След като се стъмни. Кажи на Били Бояджията, че ще оставя отпечатъци от пръсти и всички улики, за които се сетя.
— Добре, Том — кимна възрастната жена. — Желая ти успех.
Том изчака да се стъмни, без да престава да наблюдава селото. Забеляза, че повечето от войниците са пияни. Залитаха между къщите, сякаш селяните не съществуваха. Един от тях стреля във въздуха и подплаши малките космати тревояди на мили наоколо.
Инспекторът и господин Грент още не бяха излезли от къщата на кмета.
Спусна се нощта. Том слезе в селото и се скри между две къщи. Извади ножа и зачака.
След малко чу стъпки. Опита се да си спомни описаните криминални методи, но не се получи нищо. Налагаше се да извърши убийството както му дойде, при това бързо.
В тъмнината се появи силует.
— О, здравей, Том! — Беше кметът. Той погледна ножа в ръката му и попита: — Какво правиш тук?
— Каза, че трябва да убия някого, така че…
— Нямах предвид да убиеш мен — промърмори кметът и отстъпи назад. — Не можеш да убиеш мен.
— Защо? — попита Том.
— Защото някой трябва да разговаря с инспектора. Той ме чака. Някой трябва да му покаже…
— И Били Бояджията може да го направи — възрази Том. Сграбчи кмета за яката на ризата и вдигна ножа. — Разбира се, нямам нищо против теб, но се налага.
— Чакай! — извика кметът. — След като нямаш нищо против мен, значи нямаш мотив!
Том свали ножа, но продължи да стиска ризата.
— Мога да измисля някакъв. Например много съм ти ядосан, че ме назначи за престъпник.
— Назначих те като кмет, нали?
— Е, да, но…
Кметът дръпна Том на светлото и каза:
— Гледай!
Том зяпна от учудване. Кметът беше с дълги, изгладени на ръб панталони и черен кител, окичен с медали. На раменете му се мъдреха по два реда звезди — десет на всяко. На шапката му се виждаха блестящи метални орнаменти с форма на комети.
— Виждаш ли, Том? Вече не съм кмет. Вече съм генерал.
— Какво общо има това? — попита Том. — Нали си същия човек?
— Официално не съм. Ти пропусна церемонията днес следобед. Инспекторът каза, че след като официално съм генерал, трябва да нося униформа. Беше приятна церемония. Всички от Земята ме гледаха, смееха се и си намигаха един на друг.
Том вдигна ножа отново и го стисна, сякаш се канеше да изкорми риба.
— Поздравявам те — каза той искрено. — Но когато ме назначи за престъпник, все още беше кмет, така че мотивът ми си остава.
— Но ти няма да убиеш кмета! Ще убиеш един генерал! Това вече не е убийство!
— Така ли? — учуди се Том. — Какво е тогава?
— Да убиеш генерал е равносилно на бунт!
Том пак свали ножа и пусна кмета.
— Извинявай.
— Няма нищо — каза кметът. — Естествено е да сгрешиш. Аз бях чел за тези неща, а ти не си… Не беше нужно да го правиш. — Пое дълбоко дъх и добави: — Е, трябва да вървя. Инспекторът иска списък на хората, които може да мобилизира.