Заповядаха на войниците да се върнат на кораба. Те го сториха, но вървяха по-бавно от обикновено и от време на време поглеждаха назад — към селото. Продължаваха да си шепнат, без да обръщат внимание на виковете и заповедите на инспектора.
Малкият въздушен кораб се издигна, бълвайки зад себе си огнени струи. След няколко минути големият кораб го погълна. После и той се скри от погледите на селяните.
Огромното червено слънце вече изгряваше.
— Можеш да излизаш, Том — извика кметът.
Том се показа от храстите, където се криеше и наблюдаваше как се развиват събитията.
— Не оправдах доверието! — тъжно каза той.
— Не се притеснявай — успокои го Били Бояджията. — Това е неизпълнима задача.
— Изглежда си прав — каза кметът, докато крачеха обратно към селото. — Просто си мислех — какво ли не става по света? Ами ако изведнъж успееш? Но не се огорчавай. В селото няма човек, който да реализира и половината от това, което направи ти.
— Мисля, че това повече няма да ми трябва — каза Том и подаде разрешителното на кмета.
— Няма, няма — под съчувствените погледи на селяните кметът накъса хартията на дребни парчета. — Ние направихме всичко, което беше по силите ни. Просто не се получи.
— Аз имах възможност — смутено промърмори Том. — Но ви подведох.
— Том, ти не си виновен. Никой не е виновен. Ето какво се получава, когато цели двеста години цивилизацията няма допир с нас. Дори едно убийство не можем да извършим. Но това не е страшно. На Земята са й трябвали хиляди години, за да стане цивилизована. Хиляди години. А ние искахме да го постигнем за двеста. Какво пък, ще продължим да си живеем нецивилизовано — завърши кметът с плах опит да се пошегува.
Том се прозина, протегна се и си тръгна. Трябваше да си отспи, събитията през последните няколко дни го бяха изтощили докрай. На прага се спря и погледна небето.
Защо не си представи инспектора като риба? Късно беше да мисли за това.
Спа лошо тази нощ.