Теми за разговор положително не им липсваха, тъй като сър Джон бе доста приказлив, а лейди Мидълтън — достатъчно предвидлива, за да прояви известна мъдрост и да доведе най-голямото си дете — едно чудесно мъничко момче на около шест години, което като тема на разговор определено бе много подходящо за дами, изпаднали в неловко положение — те го питаха как се казва и на колко години е, изразяваха възхитата си от неговата красота, задаваха му куп въпроси, на които вместо него отговаряше майка му, докато то се разхождаше наоколо с наведена глава — за голямо учудване на нейна светлост, която не разбираше защо детето се притеснява така пред непознати, след като вдига такава врява у дома. При всяко официално посещение трябва да се води по едно дете — най-вече като тема за разговор. В нашия случай например им трябваха най-малко десет минути, за да решат на кого повече прилича детето — на бащата или на майката, и в какво точно и разбира се, всички изказваха различни мнения и всеки бе смаян от мнението на другия.
Семейство Дашууд скоро имаха възможността да разискват върху теми, които засягаха и другите деца, тъй като сър Джон отказа да си тръгне, без да се сдобие с обещанието на дамите, че на следващия ден ще обядват в Бартън Парк.
Глава 7
Бартън Парк се намираше на около половин миля разстояние. При влизане в долината дамите бяха минали близо до имението, но от собствения си дом не можеха да го видят, тъй като бе скрито от висок хълм. Къщата беше красива и просторна и семейство Мидълтън живееха в нея с подобаваща елегантност и гостолюбие. Гостоприемството беше приоритет на сър Джон, а елегантността — на неговата съпруга. Рядко оставаха без отседнали в къщата приятели и имаха повече гости от всеки друг в околността. Това бе необходимо за доброто самочувствие и на двамата, защото въпреки разликата в нрава и обноските, вътрешно много си приличаха по липсата на каквито и да било способности и интереси, а това силно стесняваше обсега на заниманията им, които бяха ограничени в много тесен обхват извън светските задължения. Сър Джон беше спортна натура, а лейди Мидълтън гледаше децата си. Той бе зает най-вече с лов и стрелба, а тя с глезене и това бе единственото, на което беше способна. Милейди можеше да ги разглезва през цялата година, докато сър Джон се отдаваше на любимото си занимание само през половината. Непрекъснатите ангажименти в имението и извън него обаче допълваха всичко, което не достигаше на природата и образованието им, поддържаха доброто настроение на сър Джон и даваха възможност на неговата съпруга да упражнява маниерите и доброто си възпитание.
Лейди Мидълтън се бе специализирала най-вече в постигане на изящество на масата за вечеря и в подредбата на своето домакинство — този вид суета й доставяше огромно удоволствие при всички устройвани от тях събирания. Все пак удоволствието на сър Джон от общуването с хора бе много по-земно — беше му приятно да приема в къщата си повече младежи, отколкото тя можеше да побере, и колкото по-шумни бяха гостите, толкова по-щастлив се чувстваше стопанинът. Сър Джон беше дар божи за всички млади хора в околността, тъй като през лятото бе неизменният домакин на градински увеселения с пиле и студена шунка, а през зимата баловете в дома му бяха достатъчно на брой за всяка млада дама, която не страда от неутолимите апетити за танцуване, присъщ на девойките под петнайсетгодишна възраст.
Той винаги бе приемал с радост пристигането на ново семейство и сега бе очарован във всяко едно отношение от обитателите на къщата, която бе предложил. Госпожици Дашууд бяха млади, хубави и непосредствени. Само непосредствеността би стигнала за доброто му мнение, защото липсата на превземки у една хубавица е единственият недостатък, който пречи умът й да е така обаятелен като външността. Дружелюбен по природа, сър Джон пое с радост новите обитатели и грижата за тях, тъй като преди невинаги бе случвал на толкова симпатични квартиранти. Ласкавото отношение към братовчедките доставяше неподправено удоволствие на доброто му сърце, а настаняването на семейство, което се състои само от дами пък задоволяваше рицарското му чувство — към мъжете можеше да изпитва уважение само ако и те бяха рицари като него и въпреки това невинаги е желателно да насърчаваш склонностите им в това отношение, като ги пуснеш да живеят в къща до собственото си имение.