Сър Джон посрещна мисис Дашууд и дъщерите й още на прага и ги поздрави с непресторена искреност, а и докато ги въвеждаше в хола, изрази многословно своята загриженост пред младите дами, за която бе споменал и предния ден, а именно — че не може да ги запознае с някои интересни млади господа. Засега в къщата имаше само един джентълмен, освен самия сър Джон — негов приятел, който му гостуваше в Бартън Парк и който не бе нито много млад, нито пък особено жизнерадостен. Сър Джон се надяваше дамите да го извинят за малобройната компания и ги увери, че повече няма да допусне такова нещо. Същата сутрин се бе отбил в няколко семейства с покана да му гостуват, но както обикновено става при пълнолуние, всички имаха някакви ангажименти. За щастие само преди час в Бартън бе пристигнала майката на лейди Мидълтън и той се надяваше, че дамите няма да скучаят, тъй като тя бе много приятна и весела жена. Младите дами и майка им изразиха задоволството си от срещата с двама нови за тях хора и казаха, че за сега не се нуждаят от други запознанства.
Мисис Дженингс — майката на лейди Мидълтън, беше весела, добродушна и пълничка жена, изглеждаше напълно щастлива, не спираше да говори и дори им се стори малко недодялана. Знаеше множество вицове, често избухваше в смях и още преди вечеря успя да изприказва куп остроумия на тема съпрузи и любовници, като изрази надежда, че те не са оставили любимите си след себе си в Съсекс. Дори се престори, че е забелязала момичетата да се изчервяват, което съвсем не беше така. Мариан се подразни от тези думи заради сестра си и погледна към Елинор, с цел да разбере как тя приема подобни атаки и в погледа й Елинор прочете толкова дълбока загриженост, че от това я заболя много повече, отколкото от безвкусните задявки на мисис Дженингс.
Разликата между сър Джон и приятеля му полковник Брандън изглеждаше не по-малко шокираща от тази между лейди Мидълтън и съпруга й или пък от разликата между лейди Мидълтън и майка й. Полковникът беше мрачен и мълчалив човек. Въпреки че според Маргарет и Мариан приличаше на заклет стар ерген — беше прехвърлил тридесет и пет, на външен вид съвсем не изглеждаше зле — не беше красавец, но по лицето му се четеше, че е чувствителен и деликатен, а от обноските му лъхаше държанието на джентълмен.
Семейство Дашууд не сметна никой от присъстващите в компанията за особено подходящ за тях, но лейди Мидълтън определено бе толкова отблъскваща със своята вялост и студенина, че в сравнение с тях мрачността на полковника и дори шумната лекомисленост на сър Джон и мисис Дженингс изглеждаха забавни. Милейди прояви известни признаци на удоволствие единствено при вида на шумните си деца, които дойдоха при тях след вечеря и които я мъкнеха насам-натам, дърпаха я за роклята и сложиха точка на всякакви разговори, освен на тези, които се отнасяха до самите тях.
След като научиха колко музикална е Мариан, вечерта я помолиха да им посвири. Пианото бе отворено и всички се настроиха да бъдат омагьосани, а Мариан, която пееше много хубаво, изпълни по тяхна молба повечето от песните в партитурите на лейди Мидълтън, които дамата бе донесла след женитбата си и по всичко личеше, че не бяха отваряни оттогава насам — нейна светлост беше отпразнувала бракосъчетанието си чрез отказ от музиката, макар че, според майка й, свиреше изключително добре, а според самата милейди музиката бе нейно любимо удоволствие.
Всички оцениха високо изпълнението на Мариан. В края на всяка песен сър Джон изразяваше одобрението си толкова шумно, колкото бе шумен и по време на самото изпълнение. Лейди Мидълтън често му правеше забележки и като се чудеше как е възможно някой, макар и за миг да отклони вниманието си от музиката и молеше Мариан да изпълни някоя песен, която бе изпълнена току-що. Само полковник Брандън не припадаше от възторг. Единственият му комплимент бе неговото внимание и тя почувства уважение към него най-вече защото се разграничаваше от демонстрираната от всички останали проява на лош вкус. Удоволствието на полковника от музиката, макар и несъизмеримо с онзи екстаз, който чувстваше самата тя, бе достойно за уважение, за разлика от ужасната липса на чувствителност у другите, и Мариан бе достатъчно трезвомислеща да отсъди, че дори един тридесет и пет годишен мъж би могъл да изпитва силни чувства и удоволствия от изящен характер. Сега вече бе предразположена да прояви определена търпимост към напредналата възраст на полковника — е, все пак да се остарее е човешко, нали?