— Знам, Мариан, невъзможно е човек да те убеди — отговори Елинор, — че жена на двайсет и седем може да изпитва към тридесет и петгодишен мъж толкова близко до любовта чувство, та да пожелае да свърже живота си с неговия. Но определено протестирам срещу това, че ти обричаш полковника и бъдещата му съпруга на затвор между четирите стени на болничната стая, само защото вчера (а денят беше влажен и студен) той се пооплака от лека болка в рамото.
— Но той приказваше нещо за фланелени жилетки, — каза Мариан, — а за мен това е неизменно свързано с болежки, схващане, ревматизъм и какви ли не други болести, които сполетяват старостта и немощта.
— Едва ли би го презирала толкова, ако той имаше висока температура например. Признай си, Мариан, нима за теб няма нищо интригуващо в пламналите страни, трескавия поглед и ускорения пулс на една настинка?
Малко след като Елинор излезе от стаята, Мариан се обади:
— Като стана дума за болести, мамо, искам да ти кажа нещо, което не мога да скрия от тебе. Сигурна съм, че Едуард Ферърс не е добре. Тук сме вече от две седмици, а него никакъв го няма. Такова странно закъснение не може да се обясни по никакъв друг начин, освен с болест. Какво друго би могло да го задържи в Норланд?
— Защо мислиш, че той ще дойде толкова скоро? — каза мисис Дашууд. — Аз не съм на такова мнение. Тъкмо напротив, ако има нещо, което да ме притеснява в това отношение е мисълта, че той по-скоро не е приел поканата ми с кой знае какво удоволствие и готовност да дойде в Бартън. Дали Елинор го очаква вече?
— Не съм споменавала нищо пред нея, но сигурно го чака.
— Мисля, че грешиш, защото като й казвах вчера да добавим едно мансардно помещение над свободната стая, тя рече, че няма защо да бързаме толкова, защото няма вероятност стаята скоро да ни потрябва.
— Колко странно! Какво може да означава това? Но цялото им поведение е толкова непредвидимо! И колко сдържано и хладно се сбогуваха! Като си вземаше довиждане, отношението на Едуард към нея не беше по-различно от отношението му към мен — сякаш наш обичан брат ни пожелава всичко най-хубаво. Последната сутрин нарочно ги оставих два пъти насаме, и всеки път той неизвестно защо излизаше от стаята веднага след мен. А и като оставяше Норланд и Едуард, тя изобщо не плака като мене, дори и тогава самообладанието й не й изневери. Дали чувства мъка или носталгия? Дали понякога се опитва да остане сама и дали в присъствието на други не чувства раздразнение и неудовлетвореност?
Глава 9
Семейство Дашууд се чувстваше вече доста удобно в Бартън. Къщата, градината и околностите им бяха станали близки и сега за първи път след смъртта на бащата си момичетата си позволиха да се отдадат на обичайните си занимания, които бяха придавали на Норланд половината от неговото очарование — при това вършеха всичко с още по-голямо удоволствие, отколкото в предишния си дом. През първите две седмици сър Джон Мидълтън се отбиваше всеки ден и тъй като не знаеше какво да прави вкъщи, виждаше му се много чудно, че те са все заети.
Освен посетители от Бартън Парк не им идваха много гости, въпреки настойчивите подканяния на сър Джон да общуват повече със съседите си и въпреки непрекъснатите му уверения, че каретата му е винаги на тяхно разположение, независимият дух на мисис Дашууд взе връх над желанието й да осигури компания за дъщерите си и тя не искаше да гостува на никой, ако до къщата му не можеше да се стигне пеша. Имаше само няколко такива семейства и не всички бяха подходящи за тях. По време на една от първите си разходки из околността момичетата бяха открили една старинна и внушаваща респект сграда. Откриха я на около миля и половина от къщата, докато вървяха из тясната лъкатушна долина Аленхъм, която излизаше от долината Бартън. Старинното имение им напомняше за Норланд, това ги заинтригува и събуди у тях желание да разберат нещо повече за него. След като поразпитаха тук-там обаче научиха, че собственицата е добродушна възрастна дама, която за съжаление бе твърде немощна, не общува с никого и не излиза от дома си.
Из цялата околност имаше много красиви пътеки. От почти всички прозорци на къщата се виждаха високи затревени хълмове и те ги мамеха с върховната наслада на гледката, която се разкриваше от върховете. Това беше приятно разнообразие в дни, когато разкаляната долина в подножието скриваше нейните красоти. Към един от тези хълмове именно се запътиха Мариан и Маргарет една паметна утрин, привлечени от слънчевите проблясъци по иначе забуленото небе и неспособни да понасят повече принудителния затвор, наложен им от няколкодневните неспирни валежи. Времето не можа да изкуши другите две дами и те предпочетоха да останат вкъщи при своите книги и картини, въпреки уверенията на Мариан, че времето ще се задържи и че заплашителните облаци над техните хълмове ще се разнесат. Двете момичета тръгнаха заедно на път.