Заизкачваха се бодро по хълма и се радваха на синьото небе всеки път, когато то се покажеше иззад облаците. Дожаляваше им за Елинор и майка им, че не могат да изпитат великолепното усещане, породено от живителните ласки по лицата им, с които ги даряваха поривите на югозападния вятър.
— Нима може да има по-голямо блаженство от това? — каза Мариан. — Маргарет, хайде да се поразходим наоколо поне два часа!
Маргарет се съгласи и още двайсетина минути продължиха да вървят срещу вятъра, като посрещаха със смях и наслада неговите пориви. Изведнъж облаците над главите им се скупчиха и камшиците на пороя ги зашибаха право в лицето. Изненадани и разочаровани, въпреки нежеланието си те трябваше да се връщат, защото най-близкият подслон беше собствената им къща. Все пак им оставаше утехата, че могат да пренебрегнат приличието и да потичат с всичка сила надолу по стръмния хълм до градинската порта, постъпка, породена от крайна необходимост.
Момичетата побягнаха. В началото Мариан тичаше по-бързо от сестра си, но стъпи накриво и внезапно падна на земята, а Маргарет, която не успя да се спре отведнъж, за да й помогне, неволно прелетя покрай нея и стигна до подножието на хълма без всякакви произшествия.
Когато Мариан падна, наблизо минаваше мъж с пушка, придружен от два пойнтера. Той остави оръжието и се притече на помощ. Момичето бе успяло да се изправи, но глезенът й бе изкълчен и не можеше да стъпи на крака си. Джентълменът предложи услугите си, но като се досети, че скромността й не би приела нещо, което самата ситуация налагаше, той бързо я взе на ръце и я понесе надолу по хълма. Маргарет бе оставила градинската врата отворена и той мина през нея и внесе момичето в къщата, в която другата сестра току-що бе влязла.
Господинът не пусна Мариан, докато не я настани удобно на един стол в салона.
Когато двамата се появиха, Елинор и майка й се изправиха изненадано и приковаха в него погледи, в които се четеше едновременно нескрито удивление и тайна възхита от външността му. Той се извини, че е нахълтал така в дома им, и разказа какво го е накарало да направи това — начинът, по който говореше, излъчваше такава искреност и изящество, че гласът и изражението на лицето го правеха още по-очарователен, а той без друго беше хубав мъж. Ако беше стар, грозен и недодялан, мисис Дашууд също щеше да изрази любезно своята благодарност за този жест на внимание към детето й, но сега, освен от майчински чувства, бе обхваната и от определен интерес, предизвикан от младостта, красотата и изяществото на непознатия.
Тя не преставаше да реди думи на благодарност, а когато го покани да седне, в отношението й се почувства една особено характерна за нея сладост. Непознатият отклони поканата с извинението, че е мокър и мръсен. Тогава мисис Дашууд го помоли да се представи, за да знаят на кого дължат своята благодарност. Той отговори, че се казва Уилъби и в момента живее в Аленхъм, а на следващия ден се надява на честта да може да се отбие отново, за да се осведоми за здравето на мис Дашууд. Въпросната чест му беше оказана с голяма охота и той си тръгна в проливния дъжд — нещо, което още повече засили интереса им към неговата особа.
Мъжествената му хубост и необикновеното изящество на обноските му веднага станаха обект на всеобща възхита, а кавалерският му жест към Мариан я направи прицел на закачки и смях, в който, благодарение на външността на джентълмена, се долавяше и една по-особена нотка. Самата Мариан не бе успяла да го разгледа добре, тъй като още в мига, когато я бе взел на ръце, тя бе обхваната от такова смущение, че бузите и пламнаха в тъмночервено и тя не посмя да го погледне открито дори и след като влязоха в къщата. Все пак бе успяла да го види достатъчно добре, за да се присъедини към всеобщия хор на възхита, и то с онзи ентусиазъм, който винаги красеше високата й оценка за нещо или някого. Във въображението си Мариан винаги бе придавала на героя от някой любим разказ подобен външен вид и излъчване, а това, че я внесе на ръце в къщата без излишни формалности, говореше за бързина на мисълта, от която постъпката му й допадаше още повече. Бе заинтригувана от всяко свързано с него обстоятелство. Имаше хубаво име, живееше в тяхното любимо селце, и не след дълго тя откри, че от мъжкото облекло най-красив определено е ловният костюм. Въображението й се развихри, тя се отдаде на приятни размишления и скоро болката от изкълчения глезен бе забравена.