Постепенно компанията му се превърна в най-голямото й удоволствие. Заедно четяха, пееха и разговаряха. Той имаше сериозни музикални заложби, а когато четеше, в гласа му се долавяха чувственост и плам, които така липсваха на бедния Едуард.
Също като Мариан и мисис Дашууд го намираше за съвършен, а единственото, което осъждаше в него Елинор, бе склонността му, също като сестра й, да проявява нетактичност при гръмкото изразяване на мнението си, независимо от обстоятелствата и присъствието на други хора наоколо. Тя не одобряваше и липсата на всякаква предпазливост в повърхностните му преценки, в охотата, с която жертваше нормите на благоприличие и добро възпитание заради стремежа си да бъде център на внимание в очите на харесваното момиче — всичко това определено не й харесваше, въпреки пламенната му защита от страна на Мариан или Уилъби.
Мариан започваше да разбира колко неоправдано и прибързано се бе оказало обзелото я на шестнайсет и половина години отчаяние, че никога няма да срещне идеалния мъж. Уилъби олицетворяваше всичко, което в онези злощастни времена бе смятала за непостижимо и дори в моментите на най-бодър оптимизъм не си бе представяла, че ще може да се влюби, а той се държеше така, сякаш достойнствата му не бяха по-големи от желание му да я привърже трайно към себе си.
Майка им, която никога не бе гледала на богатството като на достатъчно основание за брачен съюз, към края на първата седмица вече се надяваше и очакваше една съвсем вероятна женитба — дори тайничко се поздравяваше с възможността да има зетьове като Едуард и Уилъби.
Елинор успя да разбере колко много полковник Брандън харесва сестра й, едва когато познатите им престанаха да забелязват това. Цялото внимание и всичките им остроумия вече бяха насочени към неговия по-щастлив съперник и отправените към полковника закачки още преди той да е осъзнал слабостта си към Мариан спряха, тъкмо когато започваха да стават основателни, а чувствата му — по-уязвими. Въпреки нежеланието си Елинор бе принудена да отбележи, че сестра й наистина събужда определени нежни чувства към себе си — нещо, което мисис Дженингс й бе приписвала за собствено удоволствие и макар че приликата между характерите на Мариан и Уилъби би могла да стимулира неговите чувства, Елинор съвсем не смяташе, че разликите между Брандън и сестра й могат да попречат на чувствата на полковника. Тя го наблюдаваше с определена тревога, защото на какво можеше да се надява един мълчалив трийсет и пет годишен мъж, когато насреща си има жизнерадостен съперник на двайсет и пет? Тъй като не можеше да пожелае успех на полковника, Елинор от цялото си сърце се надяваше поне да остане безразличен. Въпреки че беше сдържан и мрачен, тя го харесваше и го намираше интересен. Макар и неизменно сериозен, в държанието му се долавяше някаква мекота, а отчуждеността му се дължеше по-скоро на сдържаност на чувствата, отколкото на вродена в характера му склонност към меланхолия. Сър Джон бе подхвърлял някой и друг намек за разочарования и рани в миналото на полковника и това потвърждаваше мнението й, че полковникът е дълбоко нещастен, от което бе още по-склонна да го харесва и да му съчувства.
Тя го разбираше и жалеше може би и защото държанието на Мариан и Уилъби непрекъснато му причиняваше болка. Те бяха склонни да подценяват достойнствата му и се отнасяха към него с определено предубеждение, само защото не беше млад и жизнерадостен като тях.
— Брандън е от онези хора, — каза веднъж Уилъби, — за които всички говорят само хубави неща и от които никой не се интересува, радват се да го видят и не си спомнят изобщо да са разговаряли с него.
— Точно това си мисля за него и аз, — възкликна Мариан.
— Ти изобщо не бива да се гордееш с такова мнение, тъй като и двамата сте несправедливи към него. В Бартън Парк всички го ценят високо, а и на мен самата не са ми необходими никакви усилия, за да разговарям непринудено с полковник Брандън — каза Елинор.
— Вие го покровителствате — отговори Уилъби, — и това определено говори в негова полза, ала високото мнение на другите за полковника може да се приеме по-скоро като упрек към него. Кой би се подложил на унижението да бъде уважаван от хора като лейди Мидълтън и мисис Дженингс, към които човек може да изпитва само безразличие?