В негово присъствие тя не можеше да погледне никой друг. Всичко, което той правеше, беше правилно. Всичко, което казваше, беше умно. Ако вечерта в Бартън Парк завършваше с игра на карти, той мамеше себе си и останалите, за да й се паднат добри карти. Ако главното развлечение бяха танците, двамата танцуваха заедно през повечето време и когато все пак се разделяха за някой и друг танц, след това гледаха да застанат един до друг и да не разговарят с никой друг. Разбира се, всички им се присмиваха заради това държание, но те не се притесняваха от закачките и сякаш изобщо не ги забелязваха.
Мисис Дашууд разбираше чувствата им и ги приемаше с топлота, поради която не изпитваше никаква склонност да възпре тази показност в отношенията им. Тя смяташе държанието им за естествен резултат от силната привързаност между млади хора с пламенни сърца.
За Мариан това бе време на щастие. Сърцето й бе изцяло предано на Уилъби и очарованието му се прехвърли върху новия им дом. Така че нежната привързаност към Норланд, която носеше в себе си още от Съсекс, започваше да избледнява — нещо, което преди бе смятала за невъзможно.
Елинор не се чувстваше толкова щастлива. Не усещаше в сърцето си такава лекота, нито пък изпитваше толкова неподправено удоволствие от различните развлечения. Те не й осигуряваха компания, която да компенсира оставеното от нея в предишния им дом и не й помагаха да мисли за Норланд с по-малко тъга. Нито лейди Мидълтън, нито мисис Дженингс можеха да й предложат разговорите, които така й липсваха, макар че последната не спираше да приказва. Тя започна да се държи с Елинор много мило от самото начало и в разговорите си да се обръща именно към нея. Вече бе успяла да разкаже неколкократно на Елинор историята на своя живот и ако Елинор също се бе впуснала в спомени, това би дало на старата дама възможност да се отпусне и да се почувства по-добре, и тогава още в самото начало на познанството им момичето със сигурност щеше да научи всички подробности за последната болест на мистър Дженингс и какво бе казал на жена си минути преди да издъхне. Лейди Мидълтън беше малко по-поносима от майка си, единствено благодарение на своята мълчаливост. На Елинор не й трябваше много време да разбере, че тази сдържаност се дължи на студенина, а не на развит ум. Към съпруга си и към майка си тя се отнасяше така, както към всички останали — затова не беше възможно, нито пък желателно да потърси някаква близост с нея. Нямаше ден, в който нейна светлост да има за казване нещо, което вече не е казвала преди. Беше неизменно вяла и скучна и дори настроението й си оставаше винаги едно и също, и макар да нямаше нищо против събиранията, които устройваше нейният съпруг — само ако всичко се правеше както трябва и ако я придружаваха децата й, по нищо не личеше, че се забавлява повече, отколкото ако си остане вкъщи сама. Присъствието й или пък разговорите с нея допринасяха толкова малко за развлеченията на останалите, че за нея се сещаха само когато тя проявеше загриженост към палавите си момчета.
От всичките си нови познати Елинор смяташе, че единствен полковник Брандън заслужава уважение заради своите качества. Той събуждаше интерес като приятел и умееше да бъде добър събеседник. За Уилъби и дума не можеше да става. Тя го харесваше и уважаваше така, както би се отнасяла към свой брат — но той беше влюбен и вниманието му бе изцяло насочено към Мариан, а и в неговото положение дори човек с много по-малко достойнства би бил добре приет. За нещастие на полковника, Мариан не го насърчаваше с нищо и Брандън намираше утеха срещу безразличието й най-вече в разговорите със сестра й.
Елинор му съчувстваше, тъй като имаше известни основания да смята, че той вече е изпитал страданията на нещастната любов. Съмненията й в това отношение се породиха от случайно изтърваните му думи, когато една вечер в Бартън Парк другите танцуваха, а по взаимно съгласие те бяха предпочели да седят и да разговарят. Той не откъсваше поглед от Мариан, а след кратко мълчание се усмихна леко и каза:
— Както виждам, сестра ви не допуска, че след първата любов може да има и друга.
— Да, — отговори Елинор, — тя има много романтични представи за любовта.
— Дори си мисля, че тя не смята за възможна никаква друга любов.