Елинор сметна за разумно да не засяга повече тази тема. Познаваше много добре характера на сестра си. Ако човек й се противопоставеше по толкова деликатен въпрос, тя още по-твърдо би отстоявала позицията си. Но ако разчита на любовта й към майка им, като изложи неудобствата от цялата тази история за една толкова нежна майка, в случай, че тя се съгласи на допълнителни разноски (както вероятно щеше да стане), Мариан щеше да престане да упорства. Тя обеща да не споменава за предложението на Уилъби пред майка им, за да не я изкуши към проява на неблагоразумна отстъпчивост, и да отклони подаръка му още следващия път, когато го види.
Мариан удържа на думата си — още същия ден, когато Уилъби дойде у тях, Елинор я чу как тихичко изразява разочарованието си от обстоятелства, поради които не може да приеме подаръка. Разказа му какви са причините за това, а те бяха такива, че за него щеше да бъде излишно да настоява повече. Очевидно той бе много загрижен и след като даде искрена изява на тази своя загриженост, добави тихо:
— Но, Мариан, конят си остава твой, макар че не можеш да го използваш още сега. Ще го пазя, докато го вземеш. Когато напуснеш Бартън и имаш собствено домакинство в постоянен дом, Кралица Маб ще е готова за тебе.
Мис Дашууд подочу всичко това, и от думите му като цяло, от тона, с който бяха произнесени, от това, че той се обърна към сестра й с малкото й име, Елинор разбра недвусмисленото значение на тази реплика и почувства колко близки бяха станали двамата и как великолепно се разбираха помежду си. В този миг тя не се съмняваше, че са сгодени и си помисли, че едва ли ще се наложи тя или пък някой от приятелите им да ги изненадат в друг подобен пристъп на откровение, за да разберат това.
На другия ден Маргарет й каза още нещо, което хвърли допълнителна светлина по въпроса. Уилъби им бе гостувал предишната вечер и Маргарет остана заедно с двамата в салона, та бе имала възможността да направи някои наблюдения. Когато остана насаме с Елинор, тя отиде при нея и каза с много сериозно изражение на лицето:
— О, Елинор! — извика тя. — Имам да ти казвам нещо тайно за Мариан. Сигурна съм, че много скоро ще се омъжи за Уилъби.
— Ти казваш това, — отговори Елинор, — почти всеки ден, откакто двамата се запознаха на хълма Хайчърч, не бе минала и седмица, когато ти обяви, че Мариан носи неговия портрет в медальона си — пък после се оказа, че това било портретът на чичо.
— Ама този път работата е друга. Сигурна съм, че скоро ще се оженят, защото той взе кичурче от косата й.
— Внимавай, Маргарет. Току-виж се оказало, че това е кичур от косата на някой негов чичо.
— Ама истина ти казвам, Елинор, това е кичур от косата на Мариан. Почти съм сигурна, защото го видях как го отряза. Снощи след чая, когато ти и мама излязохте, те започнаха да си шепнат, казаха си нещо набързо и той като че ли й се молеше, а след малко взе ножицата и отряза един дълъг кичур от косата й, дето се спускаше отзад на гърба, после го целуна, сгъна го в едно листче и го сложи в бележника си.
Елинор не можеше да не повярва на всички тези подробности, при това дошли от толкова достоверен източник, не беше и склонна да се съмнява в думите на Маргарет, защото те бяха в пълен синхрон с това, което тя самата бе видяла и чула.
Прозорливостта на Маргарет невинаги действаше в полза на Елинор. Когато една вечер бяха в Бартън Парк и мисис Дженингс я нападна с въпроса как се казва младежът, който се ползва със симпатиите на Елинор — а този въпрос отдавна дразнеше любопитството й — Маргарет погледна към сестра си и каза:
— Не бива да казвам на никого, нали, Елинор? Разбира се, всички се разсмяха, и Елинор също се опита да се засмее, но това усилие се оказа доста болезнено. Беше сигурна, че Маргарет има предвид определен човек и Елинор не би могла да понася спокойно как мисис Дженингс непрекъснато споменава името му в своите закачки.
Мариан дълбоко й съчувстваше, но тогава пламна и причини повече вреда, отколкото полза, като се обърна много ядосано към Маргарет:
— Не забравяй, че каквито и предположения да имаш, нямаш никакво право да ги казваш.