— Така ли!
— Точно така, и приликата им се вижда от пръв поглед! Май полковникът се кани да й остави цялото си наследство.
Сър Джон се върна и се присъедини от все сърце към вайкането по повод на така злощастно стеклите се обстоятелства, но все пак завърши със забележката, че след като така или иначе са се събрали, ще трябва да направят нещо за собственото си забавление и след известни разисквания всички стигнаха до извода, че биха могли да се забавляват единствено в Уайтуел, но в крайна сметка духът им би се примирил и с една разходка с карета из околността. Каретите бяха поръчани и тази на Уилъби дойде първа, а Мариан никога не бе изглеждала така щастлива както в мига, когато се качи в нея. Той подкара из имението много бързо и скоро каретата се изгуби от погледа на останалите. Не ги видяха изобщо до самото им завръщане, а те се завърнаха последни от всички. И двамата изглеждаха много щастливи след разходката, но казаха само, че са се движили все по алеите, докато другите сигурно са ходили нейде към хълмовете.
Пожелаха си весел ден и се разбраха, че вечерта ще се съберат да потанцуват. Сестрите Кери останаха за вечеря и сър Джон с огромно удоволствие отбеляза, че около масата са се събрали около двайсетина човека. Уилъби зае обичайното си място между двете по-големи госпожици Дашууд. Мисис Дженингс седна вдясно от Елинор, но не след дълго се наведе през нея и Уилъби, за да каже на Мариан (и то достатъчно високо, за да я чуят и другите двама): „Въпреки всичките ви номера успях да ви разкрия. Разбрах къде сте прекарали цяла сутрин.“
Мариан се изчерви и побърза да отговори:
— И къде, моля?
— Вие не знаете ли, — обади се Уилъби, — че бяхме в моята двуколка?
— Да, да, мистър Безочливост, много добре го знам, и бях твърдо решена да разбера къде сте ходили. Надявам се, че къщата ти харесва, Мариан. Знам, че е доста широка, и се надявам, че когато ви дойда на гости, ще я заваря ремонтирана, защото преди шест години тя силно се нуждаеше от това.
Мариан извърна притеснено глава. Мисис Дженингс се изсмя от все сърце, а Елинор се досети, че тя бе разпитала коняря на Уилъби и бе разбрала, че са ходили в Аленхъм, където Мариан бе прекарала много време в разходки из градината и разглеждане на къщата.
Елинор просто не вярваше на ушите си. Не беше възможно Уилъби да предложи и Мариан да се съгласи да влезе в къщата в присъствието на мисис Смит, с която сестра й почти не се познаваше.
След като излязоха от трапезарията, Елинор разпита сестра си и за своя огромна изненада разбра, че всичко, което мисис Дженингс бе наговорила, се оказа истина. Мариан дори се ядоса, че сестра й се е усъмнила в това.
— И защо трябва да ти е чудно, Елинор, че можем да отидем там и да разгледаме къщата? Нима самата ти не си изразявала желание да направиш същото?
— Така е, Мариан, но мисис Смит е там и аз не бих отишла, ако съм придружена само от мистър Уилъби.
— Все пак мистър Уилъби е единственият, който има право да показва тази къща и когато той се качи в отворената си карета, човек просто не би могъл да си представи с кой друг би могъл да отиде там. През целия си живот не съм прекарвала толкова приятна сутрин.
— Страхувам се, — отговори Елинор, — че приятността на едно занимание все още не означава, че е благоразумно.
— Тъкмо обратното, нищо не може да бъде по-силно доказателство срещу това, Елинор, защото ако в това, което съм направила имаше нещо неблагоразумно, щях да го усещам с разума си през цялото време, нали винаги съзнаваме кога допускаме грешка и това усещане би ми попречило да се почувствам щастлива.
— Но, мила моя Мариан, след като вече си дала повод за някои безочливи забележки, не трябва ли се притесниш най-после за дискретността на собственото си поведение?
— Ако безочливите забележки на мисис Дженингс са достатъчен повод да се усъмниш в неблагоразумието на нечие поведение, това означава, че ние съгрешаваме през всяка секунда от живота си. На укорите й държа не повече, отколкото на похвалите й. Не смятам, че съм направила нещо лошо като съм отишла в градината или в къщата на мисис Смит. Един ден те ще принадлежат на Уилъби, и тогава…
— Ти би имала оправдание да отидеш там, ако един ден те бъдат твои, Мариан.
При този намек Мариан се изчерви и това видимо й правеше чест. В продължение на десетина минути тя се опита да бъде много честна към себе си, после отново отиде при Елинор и добронамерено й каза, че „може би, Елинор, от моя страна наистина беше лекомислено да отида в Аленхъм, но мистър Уилъби толкова искаше да ми покаже мястото, а и мога да те уверя, че то наистина е очарователно. На горния етаж има една красива дневна, достатъчно голяма, за да се използва за всякакви случаи, а и мебелите са модерни и приятни за окото. Тя е ъглова стая и има прозорци откъм двете страни на къщата. От едната страна се вижда поляната за игра на кегли зад къщата, а по-натам е гората. От другата страна прозорците гледат към селото и църквата, а отвъд тях — към онези красиви стръмни възвишения, на които сме се възхищавали толкова често. Все пак аз не смятам това за някакво предимство, защото мебелите в останалата част на къщата са доста износени, но ако се мебелира отново, което според Уилъби ще струва само няколкостотин лири, от това ще стане най-приятната лятна къща в Англия.“