Ако не ги бяха прекъснали, Елинор щеше да чуе как сестра й описва останалите стаи в къщата с не по-малко въодушевление и възторг.
Глава 14
Полковник Брандън преустанови така внезапно гостуването си в Бартън Парк и така упорито отказа да разкрие причината за това, че в продължение на два-три дни умът на мисис Дженингс бе непрекъснато зает с тази загадка и не преставаше да се чуди, защото, като всеки човек, тя много обичаше да отгатва разни неща и изпитваше жив интерес към пристиганията и заминаванията на всичките си познати. Непрекъснато се питаше каква ли ще да е причината за това заминаване. Беше абсолютно сигурна, че е получил лоши новини и прехвърли в ума си всяко възможно нещастие, което може да сполети човек, при това с твърдата решимост да не изпусне някое от тях.
— Сигурна съм, че нещата са много печални — казваше тя. — Прочетох го по лицето му. Горкият човек! Страхувам се, че работите му не вървят добре. Имотът му в Делафорд никога не е давал повече от две хиляди на година, а и брат му остави много лоши капиталовложения. Сигурно са го повикали във връзка с парични въпроси, какво друго би могло да бъде? Питам се дали е така. Какво не бих дала, за да разбера истината! Може би е свързано с мис Уилямс — което си е право, той изглеждаше много разтревожен при споменаването на името й. Може би тя е в града и се е разболяла, пък и винаги ми се е виждала доста болнава. Хващам се на бас, на каквото искате, че става дума за мис Уилямс. Не е много вероятно да се разстрои толкова от парични въпроси точно в този момент, защото е разумен човек и досега сигурно е успял да оправи нещата в имението. Какво ли може да е станало? Може би положението на сестра му в Авиньон се е влошило и са изпратили да го повикат. Това може да обясни прибързаното му заминаване. Е, с цялото си сърце му пожелавам да не му се случва нищо лошо, и дано в сметките ми се включи и някоя добра съпруга.
Тя се чудеше и приказваше, а мнението й се менеше с всяка нова догадка и всичките й предположения изглеждаха еднакво възможни още в момента на възникването им. Макар че Елинор не беше безразлична към добруването на полковника, тя далеч не можеше да посвети ума си на тази загадка толкова, колкото се искаше на мисис Дженингс, защото, според момичето, тази случка не заслужаваше непрекъснато чудене и умуване върху различни варианти, а и умът й бе зает с въпрос от съвсем различно естество. Тя размишляваше върху необяснимото мълчание от страна на Уилъби и сестра й по въпроса за годежа им, след като и двамата знаеха, че това особено интересува всички останали. Продължаваха да не казват нищо и с всеки изминат ден мълчанието им изглеждаше все по-необяснимо и по-несъвместимо с принципите и на двамата. Елинор се питаше защо не открият тайната пред майка им и пред самата нея, след като държанието им един към друг недвусмислено говореше, че сигурно са сгодени.
Тя разбираше, че незабавността на този брак не зависи от тях, защото макар и независим в доходите си, Уилъби не можеше да бъде считан за богат. Сър Джон казваше, че от имота си Уилъби не получава повече от шестстотин-седемстотин лири годишно и въпреки това живееше на по-широка нога, а и самият Уилъби често се оплакваше от своята бедност. И все пак не можеше да си обясни тази тайнственост от тяхна страна по въпроса за евентуалния им годеж, която всъщност не скриваше нищо, а и беше в такъв разрез с техните разбирания и държание, че понякога дори тя се съмняваше в този годеж и това съмнение й пречеше да разпита Мариан.
Държанието на Уилъби бе достатъчно красноречиво. Той отдаваше на Мариан цялата нежност на своето влюбено сърце, а към останалите от семейството се държеше като обичан брат и зет. По всичко личеше, че обича и къщата като свой дом — тук той прекарваше много повече от времето си, отколкото в Аленхъм и ако не бяха специално поканени в Бартън Парк, беше съвсем сигурно, че сутрин той тръгваше от дома си, за да стигне в Бартън Котидж и да прекара деня там, близо до Мариан и пойнтера, който лежеше в краката й.