Глава 15
На другия ден мисис Дашууд и две от дъщерите й отидоха на гости у лейди Мидълтън, а Мариан не тръгна с тях, като се извини с някакъв дребен претекст, че е заета. Майка й охотно се съгласи дъщеря й да остане в къщи, като направи заключение, че предишната вечер Уилъби е обещал да я посети в тяхно отсъствие.
Когато се върнаха от Бартън Парк, видяха пред къщата слугата и лекия кабриолет на Уилъби, което убеди мисис Дашууд в правотата на догадките й. Бе успяла да предвиди всичко до тук, ала когато влязоха, видя нещо съвсем неочаквано. Едва бяха пристъпили в антрето и Мариан изтича от салона с кърпичка до очите, очевидно дълбоко разстроена. Тя хукна нагоре по стълбите без дори да ги види. Изненадани и разтревожени, те отидоха право в стаята, от която тя току-що бе излязла, и намериха там само Уилъби, облегнат на камината с гръб към тях. Той се обърна при влизането им и по лицето му личеше, че е не по-малко разстроен от Мариан.
— Какво е станало с нея? — извика мисис Дашууд. — Да не би да е болна?
— Не, надявам се, — отговори той като се опита да изглежда бодър и след малко добави с пресилена усмивка, — по-скоро аз съм болният, защото ме измъчва горчиво разочарование.
— Разочарование!
— Да, защото не мога да спазя уговорката си с вас. Тази сутрин мисис Смит упражни правата на богатството към бедния роднина и ме изпраща в Лондон по работа. Току-що приех разпорежданията й, взех си довиждане с Аленхъм и както виждате, изпълнен с въодушевление идвам да се сбогувам и с вас.
— В Лондон? И заминавате още тази сутрин?
— Още в този миг.
— Това наистина е много неприятно, но нарежданията на мисис Смит трябва да бъдат изпълнени, а и надявам се, работите й няма да ви задържат задълго там.
Той пламна и отговори:
— Много сте мила, но не ще мога да се върна веднага в Девъншир. Идвам на гости у мисис Смит само веднъж в годината.
— Нима мисис Смит е единствената ви приятелка тук? И само Аленхъм ли е мястото, където сте добре дошъл? Засрамете се, мистър Уилъби, нима трябва да чакате да ви поканим у дома?
Той се зачерви още повече и отвърна с поглед, забит в земята:
— Вие наистина сте прекалено мила.
Мисис Дашууд удивено погледна Елинор — тя бе не по-малко изненадана. Останаха така мълчаливи за известно време и мисис Дашууд проговори първа:
— Мога само да добавя, скъпи Уилъби, че винаги ще бъдете добре дошъл в Бартън Котидж. Не настоявам да се върнете тук веднага, защото само вие можете да прецените доколко това ще бъде приятно за мисис Смит, и аз няма да поставям преценката ви под съмнение, както не се и съмнявам и в това, което действително желаете.
— Ангажиментите ми в момента, — отговори смутено Уилъби, — са от такъв характер, че не смея да давам основание за напразни надежди…
Той замълча. Мисис Дашууд бе твърде изумена, за да продума, и отново настъпи мълчание. Този път то бе нарушено от Уилъби, който проговори с бегла усмивка на устните си:
— Безсмислено е да продължаваме така. Не искам да измъчвам себе си, като стоя тук между приятели, на чиято компания не ще мога да се радвам.
Той се сбогува набързо и излезе от стаята. Видяха го да се качва в кабриолета и след миг се изгуби от погледите им.
Мисис Дашууд беше прекалено развълнувана, за да каже каквото и да било. Тя излезе веднага от салона, за да може в уединение да даде воля на своята загриженост и тревога от това внезапно заминаване.
Елинор бе не по-малко разстроена от майка си. Тя размишляваше над току-що случилото се, обзета от страхове и съмнения. Държанието на Уилъби докато се сбогуваше, смущението му, престорената му веселост и най-вече отказът му да приеме поканата на майка им като проява на толкова необичайна за един влюбен стеснителност — всичко това силно я тревожеше. В един миг се опасяваше, че никога не е имал сериозни намерения, в следващия — че между него и сестра й е имало някакво злощастно скарване; Мариан беше толкова разстроена на излизане от стаята, че това можеше да се обясни само със сериозно спречкване, но като си спомни колко е влюбена Мариан, едва ли можеше да става дума за подобно нещо.
Каквито и да бяха обстоятелствата около тази раздяла, Мариан несъмнено я преживяваше много тежко, и Елинор си мислеше с дълбока нежност и състрадание за ужасната скръб, в която се бе потопила сестра й. Мариан даваше воля на тази скръб, за да постигне някакво облекчение, подхранваше и насърчаваше скръбта, сякаш се чувстваше задължена да страда.