— Добро утро. — Щатският прокурор беше тридесет и седем годишен мъж на име Едуин Давидоф. Планираше да стане първият американски евреин сенатор от Алабама досега. Високият и здрав деветдесеткилограмов бивш борец от колежа беше използвал назначаването си на този пост от президента, за да си осигури репутацията на силен, ефикасен и безукорно честен борец за правата на хората. Когато водеше граждански дела, в речите си винаги споменаваше „закона на страната“ и „всичко, което означава Америка“. Когато водеше криминални дела, говореше за „закона и реда“ и за „защитата, която хората очакват“. Всъщност той говореше много. Малко бяха клубовете „Ротари“ или „Оптимистите“ в Алабама, пред които не беше изнасял речи през последните три години и не бе подминал нито един полицейски участък. Длъжността му на главен правителствен юрист за тази част на Алабама беше преди всичко административна, но поемаше дела, които винаги изглеждаха важни. С особено голяма амбиция се захващаше с дела за корумпирани политици, както със съжаление бяха разбрали трима щатски законодатели. В момента те подравняваха с гребла пясъчните участъци на игрището за голф на военноморската база в Еглин.
Едуард Стюарт седна от другата страна на бюрото. Давидоф беше се изправил при пристигането му. Учтивите прокурори тревожеха Стюарт.
— Най-после идентичността на вашите клиенти е потвърдена — каза Давидоф с глас, който би могъл да изразява престорена изненада, но вместо това звучеше съвсем делово. — Оказва се, че двамата са колумбийски жители с почти дузина арести. Струва ми се, казвахте, че са от Коста Рика.
Стюарт започна да печели време.
— Защо идентифицирането им трая толкова дълго време?
— Не зная. Това няма голямо значение. Поисках по-ранна дата за разглеждане на делото.
— А какво ще кажете за деликатното отношение на бреговата охрана към клиента ми?
— Това заявление беше направено след признанието… а така или иначе ние няма да го използваме, защото нямаме нужда от него.
— Тъй като е извлечено чрез скандално…
— Това са глупости и вие го знаете. А и то няма да играе никаква роля в случая. Що се отнася до мен, признанието не съществува, ясно ли ви е? Ед, клиентите ви са извършили масово убийство и ще заплатят за това. Ще заплатят пълната цена.
Стюарт се наведе напред.
— Мога да ви дам информация.
— Не ме интересува каква информация имат — каза Давидоф. — Това е убийство.
— Нещата не се правят така — възпротиви се Стюарт.
— Може би това е част от проблема. Този случай ще послужи като послание.
— Вие ще се опитате да екзекутирате клиентите ми просто за да изпратите послание. — Това не беше казано като въпрос.
— Знам, че мненията ни за възпиращата стойност на смъртното наказание се различават.
— Желая да разменя признание в убийство и всичката информация, която имат, за доживотна присъда.
— Не става.
— Наистина ли сте убеден, че ще спечелите делото?
— Знаете с какви доказателства разполагаме — отговори Давидоф. Законите за разкриване на сведенията задължаваха прокурора да позволи на защитата да разгледа всичко, което той има. Същото правило не важеше в обратен ред. Това беше структурен начин да се осигури на обвиняемите справедливост при разглеждане на делото, въпреки че не всички полицаи и прокурори го одобряваха. Но такова е правилото, а Давидоф винаги играеше според правилата. Стюарт знаеше, че това е едно от нещата, които го правеха толкова опасен. Никога досега не беше губил дело или обжалване по процедурни причини. Давидоф владееше чудесно правната техника.
— Ако убием тези двамата, ние ще затънем до тяхното ниво.
— Ед, живеем в демократично общество. Народът в крайна сметка решава какви ще бъдат законите, а народът е одобрил смъртното наказание.
— Ще направя всичко по силите си, за да го предотвратя.
— Щеше да ме разочароваш, ако не го стореше.
„Господи, от теб ще излезе велик сенатор. Толкова безпристрастен, толкова търпелив спрямо онези, които по принцип не са съгласни с теб. Нищо чудно, че вестниците те обичат.“
— Е, това е положението в Източна Европа през изминалата седмица — отбеляза съдията Мур. — На мен ми се струва, че нещата утихват.
— Да, сър — съгласи се Райън, — поне така изглеждат нещата за момента.
Директорът на Централното разузнавателно управление кимна и смени темата:
— Снощи ходи ли да видиш Джеймс?
— Да, сър. Все още е в много добро настроение, но знае. — Райън ненавиждаше тези доклади за състоянието на болния. Не беше лекар.
— Аз ще ида да го видя довечера — каза Ритър. — Има ли нужда от нещо? Мога ли да му го занеса?