— Само работа. Все още иска да работи.
— Каквото иска, ще го получи — каза Мур. Райън видя, че Ритър леко се размърда при тези думи. — Доктор Райън, вие се справяте доста добре. Ако предложа на президента вие да станете следващият заместник-директор на управлението… Вижте, знам какво изпитвате към Джеймс. Не забравяйте, че съм работил с него повече време от вас, нали така?
— Сър, адмирал Гриър не е мъртъв — възпротиви се Джак. За малко не каза „вече“ и мислено се наруга, че дори си е помислил тази дума.
— Той няма да оцелее, Джак — тихо каза Мур. — Извинявай. И на мен ми е приятел. Но работата ни тук е да служим на страната си. Освен това Джеймс е професионалист и би се разочаровал от отношението ти.
Райън успя да не трепне от упрека. Но той го нарани, защото съдията беше прав. Джак си пое дълбоко дъх и кимна в знак на съгласие.
— Миналата седмица Джеймс ми каза, че желае да го наследиш. Намирам, че вероятно си готов. Ти какво мислиш?
— Господин съдия, смятам, че имам готовност в техническо отношение, но ми липсва политическата изтънченост, необходима за тази длъжност.
— Има само един начин да научиш тази част от работата… и, по дяволите, политиката не би трябвало да играе роля в дирекцията по разузнаването. — Мур се усмихна, за да подчертае иронията на това изказване. — Президентът те харесва. В Конгреса те харесват. Считано отсега, ти си действащ заместник-директор по разузнаването. Официално постът няма да бъде зает до след изборите, но от този момент мястото временно е твое. Ако Джеймс се оправи, добре. Допълнителното каляване, което ще получиш от тази работа, няма да ти навреди. Но дори и да се оправи, на него скоро ще му се наложи да напусне. Всички ние сме заменими и Джеймс смята, че си готов. Аз също.
Райън не знаеше какво да каже. Все още нямаше четиридесет години, а вече заемаше една от най-важните разузнавателни длъжности в света. На практика той я изпълняваше от няколко месеца — някои могат да кажат от няколко години, — но вече всичко беше официално и някак си нещата бяха по-различни. Сега хората щяха да идват при него за съвет и мнение. Правили го бяха от доста време, но той винаги имаше на кого да се облегне. Сега нямаше да има такъв човек. Ще предоставя информацията си на съдията Мур и ще очаква окончателното му мнение, но от този момент отговорността да не допусне грешка е негова. Преди предоставяше мнения и варианти на началниците си. От този момент щеше да представя политически решения направо на най-големите личности, натоварени със задачата да ги вземат. Макар и незабележимо на пръв поглед, увеличаването на отговорностите беше голямо.
— Правилото да знаем само това, което трябва, остава в сила — изтъкна Ритър.
— Разбира се — отговори Райън.
— Ще кажа на Нанси и на началниците в отдела ти — каза Мур. — Джеймс написа едно писмо, което ще прочета. Ето едно копие за теб.
Райън се изправи, за да го вземе.
— Мисля, че имате да вършите доста работа, доктор Райън — заяви Мур.
— Да, сър. — Джак се обърна и излезе от стаята. Знаеше, че би трябвало да се чувства окрилен, но вместо това се усещаше като хванат в капан. Мислеше, че знае защо.
— Много рано, Артър — каза Ритър, след като Джак излезе.
— Зная какво искаш да кажеш, Боб, но не можем да оставим разузнавателния отдел на произвола на съдбата само защото не искаш той да знае за „Увеселителна лодка“. Ще го държим настрани, най-малкото ще го изолираме от това, с което се занимава Оперативният отдел. Но ще трябва да се запознае с информацията, която разработваме. За бога, познанията му по финанси ще ни бъдат полезни. Той просто не трябва да знае как информацията стига до нас.
— Кога ще ходиш в Конгреса?
— Утре следобед четирима оттам ще дойдат при мен. Ще започнем да работим според Правилника за специални и опасни операции.
ПСОО беше неофициално допълнение към правилника за контролиране. Докато Конгресът имаше законното право да контролира всички разузнавателни операции, изтичане на информация от член на една от избраните комисии беше причинило смъртта на резидент на ЦРУ и на високопоставен беглец. Вместо да даде изявление пред обществеността, съдията Мур беше разговарял с членовете на двете комисии и получи устно споразумение, че в определени случаи само председателят и заместникът му в комисията ще получават достъп до необходимата информация. Тогава от тях зависеше да решат дали тя ще бъде споделена с комисията като цяло. Тъй като присъстваха членове на двете парламентарни партии, съществуваше надеждата, че ще се избягнат политическите преструвки. Всъщност съдията Мур беше създал хитър капан за тях. Който решеше, че дадена информация трябва да се разпространи, рискуваше да го обвинят в политиканстване. Освен това високата селективност на четиримата членове, които можеха да участват в ПСОО, вече бе създала атмосфера на привилегированост, която направо пречеше на разпространяването на информация. Щом като акцията не е политически опасна, те имаха практическата гаранция, че Конгресът няма да се намесва. Забележителното бе, че Мур успя да накара комисиите да се съгласят с това. А това, че доведе вдовицата и децата на убития резидент, беше от голяма полза. Едно нещо беше човек да говори абстрактно за величието на закона, съвсем друго да се изправи лице в лице пред резултата от една грешка — още повече, ако резултатът е десетгодишно момиченце, оставено без баща. Политическият театър не беше територия само на избраните официални лица.