Носът на самолета се наведе, когато пилотът подаде пълна газ на двигателите, за да се подготви за излитане, а след това върна газта, за да се убеди, че двигателите няма да угаснат. Доволен, пилотът отново даде газ, освободи спирачките и самолетът тръгна. Чавес свали бинокъла си, за да гледа. Тежко натоварената с гориво машина прелетя на двадесетина метра над дърветата вдясно от него. Пилотът, който и да е той, беше луда глава. На Чавес му се стори, че това определение е най-подходящо.
— Излетя току-що. Самолетът е „Пайпър Шейен“. — Гласът на Рамирес продиктува номера на опашката. Регистрацията беше американска. — Курс около три-три-нула. — Това означаваше, че отива към канала Юкатан между Куба и Мексико.
Специалистът по комуникациите си записа необходимото.
— Какво можеш да ми разкажеш за „Рено“?
— Преброявам шест души. Четирима носят пушки, а за останалите не мога да кажа. Един пикап, разбрицан като спътника над нас. Пикапът се движи и мисля, че… да, гасят светлините за пистата. Използват факли и сега просто ги засипват с пясък. Внимание, пикапът се приближава към нас.
Отляво на Рамирес се намираше Вега, който беше поставил картечницата си на двукраката стойка и държеше пикапа под прицел, докато той се движеше на изток към края на пистата. Спираше на всеки сто метра, човекът до шофьора изскачаше и с лопатата слагаше пясък върху пращящите факли.
— „Протегни ръка и докосни някого…“ — промърмори Хулио.
— Спокойно, Oso — предупреди го Динг.
— Няма проблеми. — Палецът на Вега се намираше върху предпазителя, който беше спуснат, а показалецът му лежеше на скобата пред спусъка.
Факлите угасваха една след друга. Пикапът за кратко време се доближи на сто и петдесетина метра от двамата бойци, но не се насочи направо към тях. Те просто се бяха оказали на място, покрай което пикапът трябваше да мине. Картечницата на Вега остана насочена към пикала доста време, след като той зави в обратна посока. Вега отпусна приклада на картечницата на земята и се обърна към другаря си.
— Ех, майка му стара! — прошепна той с нотка на престорено разочарование в гласа.
Чавес трябваше да потисне смеха си. Всичко му се струваше много странно. Ето, намират се на вражеска територия, въоръжени като за лов на мечки, а си играят на игрички, като децата в коледната вечер — крият се и надничат зад ъглите. Знаеха, че играта е адски сериозна, но начинът, по който се развиваше, предизвикваше смях. Знаеха също, че всичко може да се промени за миг. Нищо смешно нямаше в това да насочиш картечница към двама души в пикап. Или има?
Чавес включи очилата си за нощно виждане. В далечния край на пистата хора палеха цигари. Бледите им изображения на дисплея му сега блеснаха в бяло от енергията на топлината. Динг знаеше, че това ще повреди за малко способността им да виждат в тъмното. От начина, по който се шляеха насам-натам, той разбра, че сега убиват времето. Работата им за деня — и за нощта — беше свършена. Пикапът тръгна, като остави двама души. Очевидно това ще бъде охраната на тази писта. Само двама, а и те пушат нощем. Въоръжени или не — изглежда, носеха автомати „Калашников“ АК-47 или близко тяхно копие — те не представляваха сериозен противник.
— Според теб какво пушат? — попита Вега.
— Не съм мислил за това — призна Чавес. — Наистина ли са толкова тъпи, а?
— Ние си нямаме работа с войници, човече. Можехме да се приближим и да очистим тези копелета без никакви проблеми. Щяхме да ги изпозастреляме за десет секунди.
— И все пак трябва да внимаваме — прошепна в отговор Чавес.
— Разбрано — съгласи се Вега. — В това се крие преимуществото.
— „Нож“, тук Шест — обади се Рамирес по радиотелефона. — Връщайте се на сборния пункт.
— Тръгвай. Аз ще те прикривам — каза Чавес на Вега.
Хулио се изправи и метна картечницата на рамото си. Металните части издадоха леко, но дразнещо звънтене. Динг си помисли, че това е от колана с мунициите. „Трябва да го запомня.“ Остана на мястото си още няколко минути, преди да тръгне.
Сборният пункт беше до едно особено високо дърво край потока. Отново хората допълниха манерките си под непрекъснатите настоявания на Оливеро. Оказа се, че един е одраскал лицето си на нисък клон и се нуждаеше от вниманието на лекаря, но останалите бяха непокътнати. Щяха да разположат лагера си на петстотин метра от летището, а на наблюдателния пост — мястото, което Чавес беше запазил за себе си — щяха да се редуват по двама души през цялото време. Динг застана на пост първи, отново заедно с Вега. Щеше да бъде сменен от Гуера и друг сержант, въоръжен с автомат МП-5 със заглушител. На поста винаги щеше да има „трион“ или войник с гранатомет за в случай, че противникът се разлудува. Целта беше, ако се започне престрелка, те да я прекратят възможно най-бързо. Леко въоръжените бойци не ги бива много с танкове и тежко въоръжение, но американският войник разсъждава от гледна точка на огневата мощ, която в края на краищата до голяма степен е американско изобретение.