Чавес се удивяваше колко бързо човек свиква с нещата. Час преди зазоряване той и Вега наблюдаваха пистата от малката могила. Само един от двамата пазачи се движеше. Другият седеше, облегнат на колибата, и пак пушеше. Патрулиращият не се отдалечаваше много.
— Какво има, Динг? — попита Рамирес.
— Чух ви да идвате, сър — отговори Чавес.
— Спънах се, извинявай.
Чавес обясни накратко ситуацията. Рамирес насочи бинокъла си към врага, за да провери нещата сам.
— Предполагам, че местната полиция и армията не ги притесняват — отбеляза капитанът.
— Подкупили ли са ги? — попита Вега.
— Не, просто са обезкуражени. Затова производителите на наркотици са си направили половин дузина и повече летища. Като това. Ще стоим тук известно време. — Замълча. — Всичко се случва…
— Ще ви повикаме веднага, сър — обеща Вега.
— Видяхте ли някоя змия? — попита Рамирес.
— Не, слава богу.
Зъбите на капитана блеснаха в тъмното. Той потупа Чавес по рамото и изчезна в храсталака.
— Какво им е лошото на змиите? — попита Вега.
Капитан Уинтърс разочаровано гледаше кацащия „Пайпър“. Този му беше втори поред. Големия самолет от снощи вече го нямаше. Къде точно ги откарваха, той не знаеше. Може би отиват в голямото гробище в пустинята. Една птица с бутален двигател повече едва ли ще направи впечатление. От друга страна, човек доста лесно можеше да продаде тези пайпъри.
Петдесеткалибровата картечница изглеждаше дори още по-внушителна на нивото на очите, макар че с идването на зората светлината на прожекторите не беше толкова съкрушителна. Този път не използваха номера с шпионския самолет. Морските пехотинци се отнасяха с летците също толкова грубо и действията им имаха необходимия ефект. Офицерът от ЦРУ, който контролираше операцията, беше бивш служител на Агенцията за борба с наркотиците и този различен метод на разпитване му доставяше удоволствие. И двамата пилоти бяха колумбийци, а регистрацията на самолета — не. Въпреки мъжествеността си на тях им стигаше само един поглед към Никодим. Да бъдеш смел пред куршумите, а дори и пред звяр, е едно. Да бъдеш смел пред лицето на живо лешоядно чудовище — съвсем различно. Обработиха ги за по-малко от час, а след това ги откараха при кроткия федерален окръжен съдия.
— Колко самолета не успяват да стигнат дотук? — попита сержантът оръжейник Блек, когато ги откарваха.
— Какво искаш да кажеш?
— Видях изтребителя, сър. И ми се струва, че е казал на оня „Карай насам или…!“ А тук са ни викали повече пъти, отколкото са кацали самолети, така ли е? Искам да кажа, сър, струва ми се, че някои хора не са разбрали намека и момчето, което кара изтребителя, им е показало къде зимуват раците.
— Не е нужно да знаеш това, сержант Блек — изтъкна офицерът от ЦРУ.
— Разбрано. Както и да е, на мен ми е безразлично, сър. Като бях във Виетнам за първи път, видях как очистиха цял взвод, защото някои от хората му бяха дрогирани. Хванах един боклук да продава наркотици в моя взвод, беше през 74-75-а. За малко не го пребих до смърт и си навлякох големи проблеми.
Офицерът от ЦРУ кимна така, сякаш тези думи го изненадваха. Не беше така.
— Не забравяй принципа „да знаем само толкова, колкото е необходимо“, сержант — повтори той.
— Тъй вярно, сър. — Сержант Блек събра хората си и тръгна към чакащия ги хеликоптер.
„Това е проблемът с «черните» операции — помисли си офицерът от ЦРУ, като наблюдаваше отиващите си морски пехотинци. — Човек иска в операцията да участват добри хора, надеждни, умни.“ Но добрите, надеждни и умни хора имаха мозъци и въображение. И за тях съвсем не беше толкова трудно да се досетят за нещата. След като достатъчно хора започнеха да се досещат, „черните“ операции посивяваха. Като зората, която тъкмо започваше да изгрява. Само че светлината не винаги беше приятно нещо.
Адмирал Кътър се срещна с директорите Мур и Джейкъбс във фоайето на крилото с канцелариите и ги заведе направо в Овалната стая. На пост бяха агентите Конър и Д’Аугостино и по навик огледаха и тримата. Необичайно за Белия дом, тримата влязоха право при Кавгаджията.
— Добър ден, сър — поздравиха един след друг те.
Президентът стана от бюрото си и зае мястото си в един античен стол до камината. Обикновено седеше тук, когато провеждаше „задушевни“ разговори. Президентът съжали, че трябва да го прави. Столът, на който седеше, беше далеч по-неудобен от направения по поръчка зад бюрото му, а и гърбът му се обаждаше. Но дори и президентите, трябва да играят по правилата, както другите очакват.