— А аз мислех, че си съгласен с операцията.
— Можете и сега да мислите така, господин президент. „Как се забърках в тази каша?“ — запита се Джейкъбс. Този път, както и много други, беше покрит с добри намерения. Нещата, които вършеха, не бяха съвсем законни по същия начин, по който скачането с парашут не е съвсем опасно — ако всичко мине нормално.
— И кога отиваш в Богота?
— Идната седмица. Изпратил съм писмо до аташето и той ще го достави лично на министъра на правосъдието. За срещата ще бъде осигурена добра охрана.
— Добре. Искам да внимаваш, Емил. Имам нужда от теб. Особено необходими са ми съветите ти — меко каза президентът. — Дори и ако не винаги ги приемам.
„Президентът трябва да е световен шампион по успокояване на хората“ — помисли си Мур. Но част от всичко се дължеше на Емил Джейкъбс. Той беше участвал в правителствените операции, откакто започна работа в канцеларията на окръжния прокурор в Чикаго преди тридесет години.
— Друго има ли?
— Направих Джак Райън действащ заместник-директор по въпросите на разузнаването — каза Мур. — Джеймс го препоръча и смятам, че е готов за поста.
— Той ще узнае ли за „Увеселителна лодка“? — веднага попита Кътър.
— Не е толкова готов, нали, Артър? — предположи президентът.
— Не, сър. Нареждането ви беше тази операция да се пази в тайна.
— Има ли някаква промяна при Гриър?
— Нещата не изглеждат много добре, господин президент — отговори Мур.
— Проклета работа. Идната седмица трябва да ида до Бетесда, за да си премеря кръвното налягане. Ще се отбия да го видя.
— Това ще бъде много любезно, сър.
Райън забелязваше, че всички му помагат адски много. Чувстваше се като натрапник в тази канцелария, но Нанси Къмингс — секретарка на заместник-директора по разузнаването дълго преди Гриър да дойде тук — не се отнасяше с него като с чужд човек, а хората от охраната, на която сега имаше право, го наричаха „сър“, макар че един от тях беше по-възрастен от Джак. Не осъзнаваше, докато някой не му каза, че истински хубавото нещо сега е, че му се полага и шофьор. Осигуряваха му кола просто защото шофьорът й беше офицер от охраната и носеше под лявата си мишница автоматичен пистолет „Берета“, модел 92-F (под арматурното табло се криеше нещо още по-впечатляващо). За Райън това означаваше, че вече няма да бъде сам по време на петдесет и осем минутното пътуване. Отсега нататък той ще бъде една от онези важни персони, които седят на задната седалка на бързата кола и разговарят по секретния телефон или четат важни документи, или, което е и по-вероятно, преглеждат вестника на път за работата си. Официалната му кола ще бъде паркирана в подземния гараж на ЦРУ на запазено място до асансьора за изпълнителните директори, който ще го качва директно на седмия етаж, без да се налага да преминава през обичайната процедура на пропуска, която беше голяма глупост. Ще се храни в стола на изпълнителните директори с махагоновите мебели и дискретно елегантните сребърни прибори.
Повишението на заплатата също беше значително или щеше да бъде такова, ако отговаряше на заплатата, която изкарваше жена му Кати от хирургическите операции в допълнение към поста на доцент в болницата „Джон Хопкинс“. Нямаше дори една правителствена заплата, дори заплатата на президента, която да се равнява на заплатата на добър хирург. Също така Райън притежаваше звание, еквивалентно на званието генерал или адмирал с три звезди, въпреки че засега трябваше само да „играе ролята“.
Първата му задача за деня, след като затвори вратата, бе да отвори сейфа на заместник-директора по разузнаването. В него нямаше нищо. Райън отново си припомни комбинацията, като отбеляза, че шифърът на директора по оперативните въпроси е написан на същия лист хартия. Канцеларията му имаше едно от най-прекрасните качества на правителствените учреждения: лична тоалетна и баня, телевизионен екран с висока разрешителна способност, на който да гледа предавания от спътници, без да се налага да ходи в залата в новото северно крило на сградата. Също и охраняван компютърен терминал, чрез който може да комуникира с други канцеларии, но по клавишите му имаше прах: Гриър почти никога не го използваше. И най-важното — имаше място. Можеше да стане и да се разхожда, ако му се иска. Работата му позволяваше неограничен достъп до директора. Когато директорът отсъства — а дори и да не отсъства, — Райън можеше да се обади в Белия дом за незабавна среща с президента. По принцип трябваше да минава през завеждащия канцеларията на президента, като, ако му се иска, може да заобиколи Кътър. Но ако Райън кажеше „Трябва да се видя с президента веднага!“, щеше да получи исканата среща незабавно. Разбира се, за такова нещо се иска доста добро основание.