Джак седна в стола с висока облегалка с гръб към прозореца от дебело стъкло и осъзна, че е стигнал на върха. Беше очаквал, че може да се издигне в ЦРУ до този пост. Все още нямаше четиридесет години. Натрупа пари от брокерство и сега те се увеличаваха. Заплатата от ЦРУ му беше толкова необходима, колкото и трета обувка. Защити докторската си степен, написа книги, преподаваше история, намери си нова и интересна кариера и стигна до върха. Все още нямаше четиридесет. Би възнаградил себе си с лека, доволна усмивка, ако то нямаше онзи бащински настроен джентълмен в медицинския център на военноморските сили в Бетесда, приближаващ се към бавната и мъчителна смърт, която постави Райън на този стол, в тази канцелария, на този пост.
„Не си струва. По дяволите, не си струва“ — помисли си Джак. Беше загубил родителите си при самолетна катастрофа в Чикаго и си спомняше внезапната болезнена загуба, сблъсъка, дошъл като удар с юмрук. Но съдбата прояви милосърдие и направи така, че всичко дойде бързо. Не го беше осъзнал преди, но сега го разбра. Райън ходеше при Гриър три пъти седмично. Виждаше как тялото му се смалява, как черпи от себе си като съхнещо растение, виждаше прорязаните от болката все по-дълбоки бръчки върху гордото лице на човека, който храбро воюваше в битка, за която знаеше, че е безнадеждна. Пощаден беше от изпитанието да гледа гаснещите си родители, но Гриър се бе превърнал в негов втори баща и сега Райън полагаше синовни грижи за него.
Вече разбираше защо жена му беше избрала очна хирургия. Работата беше трудна, изискваше технически умения и при нея едно подхлъзване можеше да причини слепота, но Кати не трябваше да гледа умиращи хора. Има ли нещо по-трудно поносимо? Райън знаеше отговора на този въпрос. Виждал беше дъщеря си на косъм от смъртта, спасена от късмета и от няколко изключително добри хирурзи.
„Откъде ли намират смелост?“ — запита се Райън. Едно е да се биеш с хора. Райън го беше правил. Но да се бориш със самата Смърт, като знаеш, че накрая ще загубиш, и въпреки всичко да се бориш! Такава е професията на лекаря.
„Господи, тази сутрин си отвратителен кучи син.“
„Какво би казал адмиралът?“
„Ще каже, че трябва да се захващам за проклетата работа.“
Същността на живота е човек да не се предава, да прави всичко по силите си, за да стане светът по-хубаво място. Разбира се, Джак признаваше, че за някои ЦРУ може да изглежда изключително неподходящо място за това. Но не и за Райън, който беше свършил тук някои много странни, но доста полезни неща.
Вниманието му беше привлечено от някаква миризма. Обърна се и видя, че кафе-машината на шкафчето зад него е включена. Осъзна, че Нанси трябва да го е направила. Но чашите на адмирал Гриър ги нямаше, на сребърния поднос видя няколко „служебни“ чаши с надпис „ЦРУ“. В този момент на вратата се почука. Нанси подаде глава.
— Събранието с началниците на отделите започва след две минути, доктор Райън.
— Благодаря ви, мисис Къмингс. Кой направи кафето тази сутрин? — попита Джак.
— Адмиралът се обади по телефона. Каза, че ще имате нужда от кафе през първия си работен ден.
— О, ще му благодаря довечера, когато отида на свиждане.
— Звучеше малко по-добре — каза с надежда в гласа Нанси.
— Надявам се, че си права.
Началниците на отделите се явиха точно навреме. Наля си чашка кафе, предложи и на гостите си и след минутка започнаха работа. Както винаги първият доклад за деня се отнасяше за Съветския съюз, последван от другите, отразяващи интересите на ЦРУ по земното кълбо. Джак беше присъствал редовно на тези събрания в продължение на години, но сега той беше човекът зад бюрото. Знаеше как трябва да се провеждат съвещанията и не нарушаваше установения ред. Работата си беше работа. Адмиралът не би приел нищо друго.
С одобрението на президента нещата се движеха бързо напред. Както винаги презокеанските комуникации се извършваха от Агенцията за национална сигурност и единствено часовите разлики създаваха неудобства. До аташетата в посолствата в няколко европейски страни беше изпратен сигнал „горе главите!“. На по-ранен етап и в определеното време, най-напред в Берн, телетипните машини, които получаваха закодирани сигнали от спътници, започнаха да перфорират ленти хартия. Техниците, отговарящи за комуникациите в посолствата на САЩ, си отбелязаха, че използваните канали за подаване на съобщението са от възможно най-секретните. Първото, или регистрационното, съобщение подготвяше операторите, че предстои последователно излъчване на еднократни сигнали и трябва да извадят от сейфовете шифровите кодове.