За особено секретни данни от типа, с който например може да се съобщава, че започва война — обикновените цифрови машини просто не бяха достатъчно надеждни. Шпионската мрежа „Уокър-Уитуърт“ се беше погрижила за това. Тези откровения наложиха бързи и радикални промени в американската шифрова система. Всяко посолство имаше собствен сейф — всъщност сейф в друга, по-голяма каса, — който съдържаше няколко обикновени на вид касети. Всяка касета беше обвита в прозрачна пластмасова вакуумирана обвивка в различни цветове. Всяка касета имаше два номера. Единият, в случая 342, представляваше регистрационният номер на касетата. Другият — за посолството в Берн — беше 68, обозначаваше индивидуалната касета в серията 342. В случай, че се реши, че пластмасовата обвивка на някоя касета, където и да е в света, е разкъсана, одраскана или дори изкривена, всички касети от серията с този номер незабавно биваха изгаряни, тъй като се предполагаше, че може да са били компрометирани.
В настоящия случай операторът извади касетата от кутията, провери цифрите и накара контрольора да удостовери, че това е необходимият номер:
— Номерът, както го виждам, е три-четири-две.
— Съвпада — потвърди контрольорът на смяната. — Три-четири-две.
— Отварям касетата — каза техникът, като поклати глава, замислен за тържествеността на събитието.
Пластмасовата опаковка падна в обикновеното правоъгълно кошче за отпадъци до бюрото му и операторът вкара касетата в обикновен на вид, но скъп касетофон, свързан по електронен път с друга телетипна машина на три метра от него.
Операторът постави оригиналната разпечатка на папката до машината си и започна да печата.
Съобщението, вече закодирано на касетата 342 в щаба на НАСА във Форт Мийд, Мериленд, беше допълнително закодирано за излъчване чрез спътник според действащия сега максимално секретен шифър на Държавния департамент, наречен „Страйп“. Дори някой да намереше правилния ключ, за да разчете „Страйп“, щеше да получи съобщение „DEERAMO WERAC KEWRJT“ и т.н., поради суперзакодирането от системата на касетата. То най-малкото щеше да раздразни оня, който реши, че е успял да разгадае американската комуникационна система. Със сигурност то дразнеше оператора, който трябваше да се концентрира възможно най-пълно, за да напише неща като DEERAMO WERAC KEWRJT, вместо да пише истински думи, които имат някакъв смисъл.
Всяка буква преминаваше през касетофона, който я възприемаше и третираше като число от 1 (А) до 26 (Z), а след това добавяше номера на касетата. Така ако 1 (А) от оригиналния текст съответства на друго 1 (А) на касетата, се добавят 1 и 1 и на чистия текст излиза 2 (Б). Промените на касетата бяха напълно произволни, тъй като са генерирани от атмосферен радиошум от компютър във Форт Мийд. Системата за закодиране беше напълно непробиваема, известна като еднократен сигнал. Терминът „произволен“ доказваше, че няма начин за подреждане или предвиждане на произволното поведение. Ако касетите не са компрометирани, никой не може да разгадае кодовата им система. Единствената причина, поради която тази система, наречена „Тапданс“, не се използваше при всяка комуникация, се криеше в неудобството при направата, експедирането, осигуряването на безопасност и следене на хилядите необходими касети, но това щеше да се улесни от замяната на касетите с лазерни дискове. Професията на разшифровчиците съществува от времето на кралица Елизабет и тази техническа разработка заплашваше да я направи толкова излишна, колкото логаритмичната линийка.
Операторът тракаше по клавишите, като се стараеше да се концентрира, и мърмореше нещо за оставането след работно време. Трябваше да е напуснал работа в шест и очакваше хубава вечеря в малко приятно ресторантче на няколко пресечки от посолството. Разбира се, не можеше да види ясния текст на съобщението, който излизаше на три метра от него, но пък и му беше напълно безразлично. От девет години се занимаваше с такива неща и единствената причина все още да е на тази работа, беше възможността за пътуване. Берн беше третият задокеански град, където го изпращаха. Не беше толкова забавно, колкото в Банкок, но далеч по-интересно от родния му дом в Итака, Ню Йорк.
Съобщението се състоеше от седемнадесет хиляди знака, което според оператора отговаряше приблизително на две хиляди и петстотин думи. Напечата съобщението колкото можа по-бързо.
— Добре ли е? — попита, когато приключи той. Последната дума беше ERYTPESM.
— Да — отговори аташето.
— Чудесно. — Техникът взе телексната разпечатка, от която преписваше, и я пъхна в машината за унищожаване на хартия. Листът излезе от машината във вид на юфка. След това извади касетата от касетофона и щом контрольорът му кимна с глава, я отнесе в ъгъла на стаята. Тук, вързан с кабел, — всъщност това беше спирално навит телефонен кабел — се намираше голям магнит с формата на подкова. Прокара го напред-назад над касетата, за да унищожи записа на лентата в нея. След това касетата замина в чувала за изгаряне. Към полунощ някой морски пехотинец от охраната, контролиран от друг, ще занесе чувала в пещта за горене на смет, където и двамата ще наблюдават как хартия, на която е свършена работа за цял ден, и други важни боклуци изгарят и се превръщат в пепел.