Вече нямаше никакво значение, че униформата е в цвят каки, а не камуфлажна бойна окраска. С петната от пот и мръсотия членовете на взвода бяха добили цвета на земята, върху която се криеха. Бяха се мили веднъж в потока, от който вземаха и водата си, но никой не беше използвал сапун от страх, че пяната или миризмата, или нещо друго може да накара някой надолу по течението да се замисли. В тези условия миенето без сапун не струваше нищо. Бяха се поохладили и за Чавес споменът беше особено приятен. В продължение на… колко?… десет прекрасни минути беше се чувствал комфортно. Десет минути, след които отново бе се изпотил. Климатът беше отвратителен. През един безоблачен следобед температурите достигнаха четиридесет и четири градуса. Чавес се питаше, ако това е проклетата джунгла, защо, по дяволите, не вали дъжд? Хубавото на жегата беше, че не се налагаше да се движат много. Двамата тъпаци, които охраняваха пистата, прекарваха повечето от времето си в сън или в пушене — според Чавес марихуана — и, общо взето, си губеха времето. Веднъж го изплашиха, като започнаха да стрелят с оръжията си по тенекиени кутии, които бяха поставили на пистата. Стрелбата можеше да представлява опасност, но не се целеха към наблюдателния пост и Чавес се възползва от възможността да прецени стрелковите умения на противника. Веднага беше казал на Вега, че са калпави. Сега отново стреляха. Нагласиха три кутии от боб — от големите — на около стотина метра от колибата и започнаха да стрелят, като държаха оръжията си ниско като филмови актьори.
— Господи, какви нещастници! — отбеляза той, като наблюдаваше през бинокъла си.
— Дай да видя. — Вега погледна през бинокъла точно когато единият успя да събори кутията от третия път. — По дяволите, та аз мога да уцеля проклетите кутии оттук…
— „Наблюдател“, обажда се Шест, какво става, мамицата му? — изпращя след миг радиото. Вега отговори:
— Шест, тук „Наблюдател“. Нашите приятели отново стрелят. Посоката на огъня им е встрани от нас. Пробиват дупки в едни тенекиени кутии. Изобщо не ги бива, капитане.
— Идвам.
— Разбрано. — Динг постави радиотелефона на земята. — Капитанът идва. Предполагам, че стрелбата го е обезпокоила.
— Много се тревожи — отбеляза Вега.
— За това им плащат на офицерите, нали?
Рамирес се появи след три минути. Чавес понечи да му подаде бинокъла си, но капитанът носеше своя. Легна и видя как и втората кутия падна.
— О.
— Две кутии, два цели пълнителя — обясни Чавес. — Обичат да стрелят. Предполагам, че тук патроните са евтини.
И двамата от охраната все още пушеха. Капитанът и сержантът гледаха как се смеят и шегуват, като стреляха. „Навярно — помисли си Чавес — са толкова отегчени, колкото и ние.“ След първия самолет тук в „Рено“ нямаше никаква дейност, а войниците мразят скуката дори повече от обикновените граждани. Единият от двамата — трудно беше да се каже точно кой, тъй като носеха еднакви дрехи и си приличаха на ръст — постави още един пълнител в своя АК-47 и започна да стреля на залпове от по десетина куршума. Малките фонтанчета пръст се приближаваха към кутията, но не можаха да стигнат съвсем близо до нея.
— Не предполагах, че ще бъде толкова лесно, сър — отбеляза Вега иззад оптическия мерник на картечницата си. — Какви шибани нещастници!
— Ако мислиш по този начин, самият ти ще станеш такъв, Oso — сериозно каза Рамирес.
— Разбрано, капитане, но казвам каквото виждам.
Рамирес смекчи укора си с усмивка.
— Предполагам, че си прав.
Най-после и третата кутия падна. Средно имаха по тридесет патрона на цел. След това охраната започна да стреля по кутиите, за да ги мести по пистата.
— Знаеш ли — каза след малко Вега, — че още не съм ги видял да чистят оръжията си? — За взвода почистването на оръжията беше процедура, която спазваха така редовно, както свещениците спазват сутрешната и вечерната молитва.
— Автоматите „Калашников“ са много издръжливи на лошо ползване. Бива ги за това — изтъкна Рамирес.
— Да, сър.
Най-после двамата от охраната се отегчиха. Един от тях взе кутиите. В този миг се появи един камион. Чавес с изненада установи, че нямаше никакво предупреждение. Вятърът духаше в неправилна посока, но на него и през ума не беше му минало, че няма да предупредят поне минута-две, преди да пристигнат. Трябваше да запомни това. В камиона имаше трима души, единият от които се возеше отзад. Шофьорът слезе и отиде при двамата пазачи. След миг започна да крещи и да сочи към земята — чуваха гласа му от петстотин метра разстояние, макар да не бяха усетили камиона, което наистина изглеждаше странно.